Our Island

RPG for all
 
ИндексВъпроси/ОтговориРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Our Friends
winners

Share | 
 

 (charles) ethan keith (white) lawrence.

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
ethan

avatar

Брой мнения : 5

ПисанеЗаглавие: (charles) ethan keith (white) lawrence.   Сря Авг 31, 2011 10:45 am

Глава I.
Ангел

Little angel go away, come again some other day
Devil has my ear today, I’ll never hear a word you say
He promised that I’d find a little solace and some peace of mind
Whatever, just as long as I don’t feel so
Desperate and ravenous
I’m so weak and powerless


Разбираш ли, трябва да си ангел, за да търпиш безкрай като мъченик и дори за миг злобата, студенината или желанието за мъст да не завладеят сърцето ти, да си останиш вечно мил и добър. Но хората не са ангели. Те се променят... Ах, звуча сякаш се оправдавам, нали?
Но сър, аз не исля, че сте се променил особено.
Наистина? Грешиш. Променил съм се.

Като се замислиш, Майкъл, ангелите са доста онеправдани същества.
Защо мислите така, сър?
Рядко хората виждат добрината на истинските ангели. Не ги разбират и набеждават добрите им дела за зли. Докато хората, които биват смятани за ангели... онези с ангелски лица и наглед ангелски дела, те са непоправими, но за жалост никой никога не открива какви са всъщност.
Да, може би сте прав, сър. Искате ли още чай?

Ангелските теории на Итън бяха безкрайни и всъщност много интересни. Той се интересуваше от ангели почти толкова, колкото се интересуваше от феи, което си беше забележителен резултат. Най-интересното беше, че той винаги беше прав. Или поне според мен беше прав. В действителност той страшно много приличаше на онези негови "лъжливи" ангели, както ги наричаше той. В много отношения докарваше външния вид на ангел-мъченик. Имаше твърде бяла кожа дори за представата на англичаните, които толкова рядко имаха щастието да се насладят на здравословно топло слънце. Беше блед като смъртник. Но тъй като в къщата никой не се интересуваше дали момчето им прилича на призрак, стига да не се превърне в истински такъв, за здравословния тен на Итън никой никога не се беше грижил. Детето беше страшно болнаво и това се беше отразило до някаква степен и на вънишния му вид. Не че беше опорочило красотата му или нещо такова, просто беше оставило своята следа. Прекалената му бледност правеше ярък контраст със страните му. През повечето време лицето му беше безчувствено и бяло като платно, както и останалата част от кожата му, но когато изпиташе по-силна емоция, тя мигновено се изписваше с ярък червен цвят на бузите му. Ако беше само при емоции нямаше да е толкова притеснително, тъй като Итън рядко се отдаваше на такива, но освен това ярката руменина се появяваше и когато му беше топло или студено, когато се стресне или изненада и т.н. и т.н. Но пък тази червенина беше единственото свидетелство, че момчето всъщност е здраво, ако не беше тя, човек можеше да си помисли, че то никога не оздравява. А ако нещо в него можеше да те стресне повече от смъртната му бледност, това беше проницателния му поглед, вперен в теб сякаш те пронизва и вижда през сърцето и душата ти. Обикновено свързват светлите очи с честност. Или студенина. В случая втората теория беше свайващо точна. А другата беше твърде далеч от истината. Синият цват на очите на младия Лорънс беше с отенък, който едва ли някога сте виждали и студен е най-точната дума, с която можеше да се определи. Очите му бяха страшно, страшно светли, но все пак синьото беше наситено, стряскащо ясно. А тъмната сянка, която черните му мигли хвърляха върху тях, ти даваше някакво несигурно чувство. Сякаш ти ги виждаш в сянка, но те те виждат ясно или... не знам. Странно чувство. И сякаш за да докаже, че това момче беше изтъкано от контрасти, косата му имаше наситен, лъскав черен цвят, който напомняше за перата на гарваните. Беше подстриган в типична английска прическа, но тъй като тя явно му отиваше, той не оплакваше от нея. Докато беше малък, Итън беше изключително нисичък, слабичък и като цяло дребничък за възрастта си. По-късно израстна доста на височина, което никак не се отрази добре на състоянието на тялото му. И ако преди можеше да се каже, че беше твърде слабичък, за да е нормално, след това беше чак стресиращо. А начинеъ, по който се движеше това толкова слабо тяло... Лесно човек можеше да сбърка движенията и маниерите му с женски. Някак си... със странна плавност. Движенията му бяха бавни и премерени, някак странно грациозни.
Сега разбирате какво имам предвид под ангелска измъченост.
Препоръчвам ви да благодарите на човека, който ви е казал да не съдите хората по външния вид, а по делата им. Проблемът е, че и това няма да ви помогне. Вярно, ако съдите за Итън по външния му вид, до никъде няма да стигнете. Но и по делата му да съдите, няма да имате повече успех. Разбирате ли, някои хора са надарени с невероятно съобразителен ум, висока интелигенстност, изключителна проницателност и тактичност. Едновременно. Те не биха си позволили да извършват пред вас дела, които биха могли да ви създадат представа, различна от тази, кояте те биха искали вие да имате за тях. Имаше само две същества, които знаеха какво всъщност представляваше той. Едното от тях не беше човек, а в интереса и на двете беше да не си отварят устите. Мога да обрисувам момчето във всякакви черни краски и всъщност нито една от тях няма да е лъжа. Но те в никакъв случай няма да ви създадат правилната представа за него. Също така мога да го обвия в мистична загадъчност или да го впиша в романтични картини. И те пак няма да са лъжа. Но няма да са и цялата истина. Може би трябва да ви оставя да надникнете в миналото, да станете свидетел на настоящето и даже да разгледате бъдещето му. Но това ще е много трудно. Защото това момче крие много тайни и ги пази ревностно. Но все пак има хора... същества, които е позволил да се докоснат до него.

Глава II.
Мъченик

Difficult not to feel a little bit
Disappointed and passed over
When I look right through,
See you naked but oblivious

And you don't see me


Итън беше много самотно дете. Разбира се, той имаше вазможността да играе с най-богатите и глупави представители на своята възрастова група, но обикновено предпочиташе далеч по-интелигентни занимания като това да си седи вкъщи и да подобрява теорията за зависимостта. Наистина. Той обичаше детските игри. Но не обичаше да ги играе с онези глупави деца. Така че си нямаше никой, с когото да ги играе. Но обичаше да чете. За да чете не му трабвяше чуждо присъствие. Напротив. Чуждото присъствие му пречеше. Беше прекарвал дни наред без да излиза от гигантската библиотека в къщата на баща му. Той беше единственият, който изобщо и отдаваше някакво внимание. Не че мистър Лорънс не беше начетен човек. Просто беше твърде зает. Но той не винаги беше бил такъв. Някога беше млад мъж, светъл и лъчезарен със заразителен смях и шеги, на които и най-суровият човек би се засмял. Ако мис Уайт знаеше какъв щеше да стане мъжът и след сватбата, нямаше да се омъжи за него. Но тя го обичаше. Също толкова, колкото той я обичаше. Уви, явно любовта му към парите бе една идея по-безгранична. Родителите на Чарлс Лорънс бяха изключително стриктни и много държаха той да се ожени и да продължи славния им род, както подобава. Ето защо веднага след като това се случи, те, безкрайно щастливи, му предадоха финансите на известната си фирма и спокойно се изнесоха в неведение, радвайки се на старините си. Тежка отговорност падна върху плещите на горкия Чарли и някак си щастието от брака си отиде. Работата му заемаше твърде голямо количество от времето му. Твърде много от времето, което той би трябвало да отдава на жена си. Принципно, Ема беше много енергична жена. Трудно можеше човек да си представи нещо да я сломи. Но абсолютната пасивност на мъжа и към нея и сина им и се отрази много зле. Някъде на шестата година след сключването на брака им тя се разболя и след няколко месеца издъхна. Тогава синът и беше само на пет годинки. И ако си мислите, че смъртта на жена му е накарала мистър Лорънс да се стресне и поне малко да промени отношението си най-малкото към сина си, грешите. Даже обратното - господарят почти забрави, че има син. Знаеше, че един ден детето щеше да започне да му носи пари, за това се стараеше то да получава бляскаво образование, но за незначителни неща като щастието му, нямаше време да се грижи. Слугите му се грижеха то да не умре от глад и да има какво да носи, но те до един бяха стари и измъчени и не можеха да се притесняват и за благополучието на детето на господаря им. Въпреки че тяхното отношение към момчето беше далеч по-топло от това на собствения му баща. Не че Итън го оценяваше. Не го интересуваше. Не го интересуваха и глупавите учители, които баща му назначаваше. Малко време му отне да разбере, че в повечете от случаите, той беше по-умен от тях. Нямаше какво ново да научи от такива хора. Докато беше още мъничък и можеше да се завира във всякакви ниши и дупки, той си беше направил бърлога в библиотеката. Беше взел някакъв юрган, беше го разтлал в ъгъла и там си живееше. Когато огладнеше твърде много, се промъкваше до кухнята и си изпросваше нещо. После се връщаше в библиотеката и придължаваше с възвишените си занимания. Беше способен със седмици така де се крие, потопен в други светове, докато баща му не решеше, че това вече е прекалено и насила не го изведеше навън. Свикнал, със сумрака и тишината на личния си ъгъл, Итън почти изпадаше в паника под слънчевите лъчи и насред шума на колите и глъчката на минувачите. Обикновено след подобни насилствени разходки се разбиляваше за поне седмица. Когато стана на десет, милият му татко реше да му купи нещо, което да го отдели от книгите. И тъй като единственото подобно нещо бяха настолните игри, които мистор Лорънс не одобряваше, той реши да му купи компютър. Даже за да му е по-удобно на детето, му взе лаптоп. Резултатът беше далеч по-фрапантен, от колкото се очакваше. Итън буквално се зариби да рови из мрежата, из разни съмнителни сайтове и да черпи информация, до която не беше успял д се добере чрез книгите. Нещото, което най-много го заинтересува след всичкото ровене и търсене, беше магията.

Глава III.
Различен обрат

Pay no mind what other voices say
They don’t care about you, like I do.
Safe from pain, and truth, and choice, and other poison devils,
See, they don’t give a fuck about you, like I do.


Не му трябваха много неща. Едно голямо огледало, нужната концентрация и точните думи. Но явно нещо липсваше. За първи път, от както се помнеше, той не успяваше да направи нещо. Опита втори път. И пак не се получи. Нещо не беше наред. Той се затича покрай редовете с книги, докато не намери, каквото търдеше. Взе старата опърпана книжка и нетърпеливо разлисти страниците. Когато най-после ръката му спря на една от страниците, той едва сдържа инстинкат си, да не се удари по челото - такава елементарна грешка. Върна се пред гигантското огледало, стисна очи и опита отново. Този път се получи. Усети го някъде вътре в тялото си, как магията работи. После личният му свят се разтресе и след малко два нежни, но леденостудени пръста го побутнаха леко.
- Какво ще желаете, сър? - изрече тих, напевен, но болезнено пискилв глас.
Итън отвори очи и залитна назад. Цяла година беше търсил как да призове съществото пред себе си. Тя беше уникална гледка. Много приличаше на човек. Но беше доста нисичка. Кожата и беше снежнобяла и блестеше някак странно. Очите и бяха огромни и сякаш цветът им беше събрал в себе си всичко най-красиво на света. Дрехите и... Като си представиш, че идваше от друг свят, беше твърде странно да видиш колко уместно се вписваше червената и рокличка в 21-ви век. Сякаш беше изляза от моден магазин, а не от огледалото. Но Итън не позволи външният и вид дя го обезоръжи. Знаеше свойствата на феите. Те бяха твърде опасни, природно зли и в никакъв случай не трябваше да им се доверява. Това, което най-много го изненада и страшно много го притесни, беше полът и. Не беше очаквал женска фея. Доколкото знаеше, обикновено мъжките представители на расата им се отзоваваха на повика на магьосниците.
- Можеш ли да съживиш майка ми? - колебливо изрече той.
- Разбира се! Къде е? - тя се огледа наоколо сякаш очакваше трупът да е някъде из стаята.
- Ъъъ. Под земята?
- О. - феята се притесни. - От колко време?
- Седем години.
- В такъв случай... Съжалявам, миличък.
Нямаше значение. Така или иначе, не беше разчитал особено на това. Феята му трябваше за по-важни дела. Но не знаеше как точно да попита. Знаеше, че в миналото магьосниците редовно го бяха правили, но как точно, не знаеше.
- Можете... можете ли да ми станете... слуга?
Феята се разсмя.
- Какво ще ми дадеш в замяна?
- Какво искате?
- Половината от живота ти на земята.
- Какво ще правиш с нея?
- Ще живееш с мен там. - тя посочи огледалото.
Звучеше чудесно. Стига да успееше да завърши делата си тук, на земята, с удоволствие след това той би се отправил към "там".
- Съгласен.

На колкото и уверена да се правеше феята, тя също толко се стъписа, когато видя кой я е повикал. Феите никога не отговаряха на призивите на третокласни магьосници или такива, които нямаха никаква магическа сила. Очакваше велик човек да се изправи пред нея. Не дете. Та то едва ли имаше и дванайсет години. Желанието му да съживи майка си никак не я учуди, предвид слабичкия измъчен вид на личицето му. Тя за първи път идваше в света на хората. За първи път виждаше хора. По думите на сънародниците си можеше да съди, че бяха ужасни, но това дете беше толкова сладко. С удоволствие би му послужила няколко години. И без това и беше тоолкова скучно. Подобно нещо щеше да и се отрази добре.

Малко време отне на Итън да си създаде собствено мнение за магията. Съвсем ясно му беше, че в рода му няма други магьосници, но теорията, че магическата сила се предава по наследство, беше отживелица. И беше прав. Защото неговата собствена магическа сила беше голяма и нямаше нищо общо с наследстовото от родителите му. Само така можеше да се обясни как беше успял да направи толкова успешни магии, след като беше едва на дванайсет. В библиотеката на баща си намери само един-два магически текста, което малко го разочарова. Но само за половин година успя да си набаво още много, от които да се учи. Първоначално искаше да изучи магията не заради глупава детска мечта, а защото първата статия, която някога вида за магия, беше за някакъв вид съживяване на хора. Итън ясно помнеше годините, в които майка му беше жива, макар че се предполагаше това да са най-несъзнателните му години. И спомените бяха щастливи. Той беше убеден, че животът му ще придобие друг обрат, ако майка му се върнеше. За съжаление магьосниците не можеха сами да съживяват хора. Трябваше им помощта на феите. От тогава той започна да търси как да призове фея. Отдавна никой не го беше правил и тайните на това изкуство бяха почти изгубени. В хода на търсениетя си той откри далеч по-полезни приложения на феината магия от съживяването на хора. Феите бяха доста глупави същества. Също и доста злобни. Като цяло тяхната преценка за нещата беше тотално различна от тази на хората. Но пък магическата им сила беше несравнима.
Феята страшно много се привърза към момчето. Заедно те направиха какви ли не открития в магията. Скоро щеше да навърши седемнайсет и Итън реши, че няма повече работа под покрива на баща си. И му предложи сделка. Беше чул за някакъв остров. Хората се били нанесли там наскоро и това предоставяше перфекта възможност за бизнес. Итън искаше да отиде там и да работи за баща си. Ето такава възможност беше очаквал Чарлс. За това толкова държеше на образованието на момчето. Беше доволен, меко казано. На седемнайстия си рожден ден, Итън получи билет за кораба Куин Мери. И замина за непознат остров, придружаван само от феята си и чисто новия си личен иконом.
Върнете се в началото Go down
Admin
Admin
avatar

Брой мнения : 140

ПисанеЗаглавие: Re: (charles) ethan keith (white) lawrence.   Сря Авг 31, 2011 11:44 am

Добре дошъл! Приятно изкарване на Острова!


Върнете се в началото Go down
http://rpworld.bulgarianforum.net
 
(charles) ethan keith (white) lawrence.
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Our Island :: В началото :: Герои-
Идете на: