Сладкарница

Тъкмо бях пристигнала на този остров, бях разопаковала багажа и оставила Дафне на бавачката, а Ним да се размотава, та имах около 2 или 3 часа свободно време, които смятах да оползотворя качествено. Отбих се в първото кафе, което видях. Много изобретателно няма що, но така се случва, когато не познаваш мястото и когато с добави, че съм абсолютно неориентирано същество, а и това местенце не беше много далеч от новия ми дом, така че беше едновременно и перфектно и скучно място. Абе щях да си почина добре преди да ми доведат малкото червенокосо същество в комплект с елфа.
Бавно се наместих на една масичка с хубав изглед и побързах да пусна дългата си червена коса, която сякаш бе станала по - наситена от преди. Сигурно е заради хубавото време тук. Както и да е. Бях затворила за миг очи наслаждавайки се на лекия полъх, който опитваше да развее косите ми, а това ме успокояваше и изкарваше всякакви неприятности далеч от ума и тялото ми. Май беше добра идея, еч се бях придвижила до това заведение, сега оставаше само бармана да ми вземе поръчката и всичко щеше да е идеално. Така де, денят ми започна страхотно, вярно малко се уморих с багажа, ама вес пак беше забавно, а сега бях на спокойствие, което значеше, че просто няма начин как да ми се обърка деня и усмивката ми да слезе от лицето.

Определено това беше, което Дмитрий търсеше в момента- самотен остров, е, не чак толкова самотен, но поне бе лишен от присъствието на всякакви други крайно нахални или всевишно мислещи се богове като последните, които бе срещнал, когато се бе опитал да се върне в земите на боговете.
Поне разбра достатъчно рано, че там е скучно и лишено от всякакви забавления... е, драмите и театъра може би бяха достатъчни за живеещите там, но за Дмитрий те бяха просто губене на време и абсолютно нищо забавно. Принуден от обстоятелствата намери обежище тук. Не, че беше
нещо специално, но на пръв поглед острова му бе харесал достатъчно, за да остане и смяташе да се задържи повече отколкото в Лондон.
Влезе в заведението със своята достатъчно обикновена, но и наперена походка. Цялото му същество сякаш излъчваше божественост, присъща единствено и само на него. Някак си успяваше да я съобрази със сексапил и всички добри външни качества които можеха да бъдат присъщи на един добре поддържан мъж. Косата му бе оформена в небрежна прическа, носеше развлечена риза и някакви панталони, които сякаш вървяха идеално на цялостния му външен вид. Погледа му неволно попадна върху една червена глава... прекалено позната червена коси, стойка на тялото, извивки... сякаш беше докосвал това тяло.
Приближи се съвсем съвсем до него. Едната му ръка се уви около тънкото кръсче, придърпа я към себе си, карайки я да се притисне към тялото му плътно. Дъха му някак бързо се разходи по рамото й, врата й до ухото и прошепна в него:
- Мила ми Дарая!

Тъкмо ми бяха оставили малкия сладкиш, който си бях поръчала и само секунди ме деляха от сладката хапка, когато вилицата ми издрънча на пода и онази прелестна усмивка за секунди се стопи. Веждите ми бавно се повдигнаха показвайки колко бях учудена, а тялото ми цялото бе вцепенено, като дори не смеех да си поема въздух. Бях изненадана, не по - скоро думата беше ... потресена от гласът, който бе долетял до ухото ми. Първоначално си помислих, че това е Ним и че просто ми се е присторило, че това е "неговият" глас, но определено не беше така. Натрапчивият парфюм, който усещах не беше на моя елф, а на някого, който не исках да виждам, чувам и най - малко да усещам толкова близо до себе си, както се беше случило. Дъхът му се разхождаше по оголения ми врат, а ръцете му собственически ме притискаха към него. Искаше ми се да изпищя и да избягам, или пък да го убия, или раня, но нищо не правех. Просто не смеех да мръдна, като се сетих за всичката онази болка, която бях блокирала, а сега бе започнала да ми напомня за себе си.
Потреперих леко, за пореден път и пред очите ми изникна образа на елфа, че и на малкото червенокосо същество, което обожавах, а това някак си ми напомни, че не трябваше да се поддавам на старите противни емоции. Поради този прост факт отново изпълних дробовете си с въздух и промуших малките си ръчички между мен и него, за да опитам да го отдалеча от скромната ми особа, но когато разбрах, че това едва ли ще стана, извърнах леко главата си на една страна.
- Ще броя само до три и ако не се разкараш от мен, ще съжаляваш. - надявах се да се махне, защото иначе нямах друг план освен малко да му побърникам в мозъка или пък да звънна на Ним, но сякаш имах прекалено голяма его, за да направя едно от двете. Исках да знам, че съвсем честно ще го отпъдя при това без сълзи, ревове и други подобни изпълнения.

Дмитрий се разсея за части от секундата, когато вратата се отвори, а онзи противен звън се разходи из помещението, оповестявайки нечия поява. Това сякаш го стресна до някаква степен, карайки го да изостри всичките си сетива, което му причини известна доза болка. Отдавна не се бе напрягал така и това сякаш скова цялото му тяло. Присъствие... доста по- необикновено от присъствието, което очакваше. Силно, тъмно и леко натоварващо дори за неговата божественост. През съзнанието му минаха няколко мисли, една от които бе, че се набутва да живее на остров с прекалено много демони. Винаги бе свързвал този адски вид с проблеми, но този път се опита да си придаде безгрижен вид. Погледа му за секунди се срещна с този на мъжът с тъмна дълга коса. Очите на бога просветнаха с онзи свой предупредителен блясък, който бе присъщ единствено за напечени моменти.
Извърна глава отново към своята червенокоска и се засмя тихо в ухото й. Устните му бяха опряни в него, поеха меката му възглавничка и я засмукаха лекичко. Факта, че Дарая се държеше така сякаш не го иска. Умът на Дмитрий не можеше да приеме такъв факт. Знаеше колко много я бе наранил и как бе разбил част от света й, но не можеше да си позволи и да я пусне. Онези чувства, които бе подтискал последните месеци, прекарани с различни и почти безлични за него жени не бяха успяли да го убедят, че той още не чувства нищо към нея. Дори в момента сърцето му биеше забързано и силно от вълнение и радостта, че дори насилствено бе за секунди в обятията му.
- Прекрасна моя, Ая... прелестна Дарая... не ми казвай, че нищо не трепва в теб... не ми казвай, че си ме забравила напълно- заговори отново така тихо, а вниманието му бе разделено на две: към демона, който така го притесняваше с присъствието си и към любимата му.

Вниманието ми за секунда или две, ако не и повече бе привлечено от дългокосия мъжага, който дойде и си отиде толкова бързо, сякаш беше откраднал нещо. Това обаче нямаше значение, защото сега имах един много по - голям проблем. Божествен проблем. Опитах да си дръпна главата. Всъщност направих това движение на ум, защото в действително не можех да го сторя. Исках да се дръпна от него, но сякаш тялото ми не ме слушаше, не ми се подчиняваше и сякаш по някакъв странен начин копнееше за този нещастник, който си беше позволил да си играе с мен. Имах странното чувство, че дори и леко се бях притиснала в него, защото разстоянието което беше между нас беше почти никакво, а сега дори и изчезна.
- Едно! - изсъсках тихо, когато чух думите му. Той май продължаваше да си мисли, че нещо би станало, въпреки че си бе позволил да ме нарани така и след всичките тези месеци, които бяха минали. Всъщност ... ще му го върна! Поне това можех да направя, за да се почувствам по - добре и подтисна докрай онези неприятни емоции, които опитвах да разкарвам. Краищата на устните ми бавно, бавно се разтеглиха в една тънка и същевременно ехидна усмивчица, която винаги носи много неприятности на всеки, който е около мен. Определено замислях нещо, но жалкото е, че горкия бог нямаше да усети от къде му е дошло.
- Хмм, знаеш ли, прав си. - измърморих тихичко, привидно примирила се с всичко, но пък кой знае ... след някой друг час може някой да го намери умрял в някой казан и въпреки това не спирах с опитите да махна ръцете му от тялото си. Прекалено дълго бях негова собственост, нямах никакво, ама никакво намерение ад повтарям тази невероятна грешка.

- Всъщност съм сигурен, че не съм напълно прав, но те искам... ако това означава да съсипя целия свят.- почти изръмжа Дмитрий, потвурждавайки твърдостта на думите си.
На всички бе известно, че Дмитрий Петерхоф беше достатъчно безскруполен и достатъчно голям непукист, за да разбие целия свят, само за да бъде щастлив. Нищо не можеше да го спре, особено сега, когато бе разбрал, колко много му бе нужна Ая и как тя бе навлязла достатъчно на дълбоко в сърцето и съзнанието му, за да допусне да не бъде негова поне за малко и поне от части. Имаше необяснимата нужда поне още веднъж да се събуди до нея. Ако трябваше... щеше да се наранява всеки божи ден, само за да стои непрекъснато в болницата при нея.
Отпусна леко хватката си, но не достатъчно, за да й позволи да се измъкне от ръцете му. Можеше да си подари тези няколко мига на близост, ако не друго. Пък и примирението й го обнадежди толкова, че целият засия, а на лицето му се появи онази детска усмивка и щастливото излъчване.

Вече поне можех да се мръдна, не особено много, но пак беше нещо, защото с моите опити да избягам беше почти приключено. Той отпусна хватката си и въпреки това тялото ми колкото и да протестираше не можеше да се освободи. Еми, не можех да се измъкна и това си беше. Всъщност до някъде не исках да се отделям до него, а и реших да играя по правилата и да не ползвам дарбата си, защото пък нямаше да е толкова интересно, колкото се очертаваше до този момент. Исках да разбера, направо си умирах от любопитство, да разбера до къде би стигнал с глупавите си приказки и настойчивото си, не приемащо отказ, държание. Повръщаше ми се при мисълта, че го познавам толкова добре.
Ами ако се беше променил? Някакъв лъч надежда сякаш ме озари и главата ми бавно се завъртя към неговата, като очите ми веднага попадна ха на онази детска усмивка, която бе отправена сякаш към мен. Това изражение ми беше любимо и толкова много ми липсваше, че не беше истина. Искаше ми се сега да се намирам в сън, защото нещата, които ми се въртяха в главата и исках да направя не бяха хубави и ако моя елф разбере щеше да стане лошо, а и не исках да го наранявам.
Не, не можех. Очите ми не се отлепяха от устните му, които сякаш ме привличаха като някой магнит. Сигурно и заради това ръката ми бавно се повдигна и показалецът ми очерта усмивката му. Устните му бяха топли, примамващи, изкушаващи ме и направо исках да си заблъскам главата в стената, че стоях толкова близо до него и го докосвах по начин, по който си забранявах до преди малко.
- Светът не може да бъде съсипан, той винаги ще си остане същия, но за съжаление ние се променяме. - едвам казах, като осъзнах, че малкото ми сърчице започна толкова бързо да препуска, сякаш бе заешко. Очите ми за момент се преместиха на неговите, а това което виждах не ми харесваше, но и не можех да се противя на желанието. Знаех, че ще ме използва и само толкова, че пак ще ме нарани, но пък вече бях свикнала да ме боли, така че едва ли щях да имам много голяма проблем с разбито сърце.

- Моля те, прекрасна Ая, моля те... позволи ми и ще ти подаря целия свят! Цялата вселена, давам всичко, за да си поне още малко до мен.- примоли й се Дмитрий по онзи свой също така детски начин.
За части от минутата му пролича колко отчаяно влюбен бе в нея и колко слаб бе станал, нуждаещ се от нечия любов и не просто нечия, а тази на самодивата. Детското в него сякаш си бе пробило път през иначе наглото му и кораво държание, принизяващо жените до тревата, беше излязло на яве, очите му бяха заблестяли по онзи свой начин.
Докосването на пръстите на неговата червенокоска го накара да затвори очи, наслаждавайки се на тези нейни ласки, осъзнал, че има реален шанс да не получи нищо повече от това, а тази идея никак не му хареса, но в момента би се зарадвал дори на шамар от нея... липсваха му онези моменти, в които го нараняваше, подтикната от страстта... липсваше му да се буди до нея, на всякъде из дома му да има нейни дрехи... липсваше му Дарая.

Беше ми приятно да го докосвам и да наблюдавам изражението му, което с такава наслада приемаше всяка една моя ласка, но знаех, че не беше редно. Ним и Дафне щяха да бъдат много наранени, ако направех някоя глупост с този бог или пък отново го допусна до себе си, за да ме нарани. Това определено не смятах да го повтарям, защото последния път доста си изпатих, а и сега имах по - добра идея. Нямаше да му отмъщавам, все пак той си беше такъв не можех да го съдя за това какво е, за това просто щях да му предложа единственото нещо, което бих могла да му дам.
- Не искам да ми даваш нищо нито ще бъда с теб. - изтананиках тихичко, все едно му пеех приспивна песничка. Лицето му беше толкова спокойно и необезпокоявано, сякаш бе попаднал в дълбок транс на блаженство, но това щеш да спре. Отдръпнах пръстите си от устните му и така и така беше разхлабил хватката на ръцете си, имах възможност да се измъкна от него. Както и направих. Станах от мястото си, а след което се преместих на стола срещу него, защото не можех да си позволя да стоя толкова близо до негова милост, по простата причина, че не знаех колко дълго щях да издържа на изкушението да не го докосвам.
- Имам обаче предложение за теб. Можеш да оправиш нещата, като просто ми бъдеш приятел. - една чаровна усмивка се разтегли по лицето ми, а над масата подадох ръката си, за да сключим сделка. - Това ще означава, че няма да интимничим, без целувки и развратни дейности, можеш да очакваш само прегръдка и нищо повече, а също така ще си говорим за разни глупости и ще излизаме на по кафе и прочие. Да кажем, че ще те приемам като моя гей приятел. - успях съвсем навреме да си прехапя и устните и езика, защото щях да избухна в смях. Знаех, че след малко сигурно щеше да ми се нацупи, а може би и разсърди, но пък това сравнение беше толкова подходящо, а и смешно, че не можех да не го използвам. - Е, съгласен ли си? - въздъхнах аз през смях.

-Аз не съм гей!- изпадна в ужас Дмитрий и скръсти ръце пред гърдите си в знак, че не е съвсем съгласен.
Мозъка му обмисляше подобно предложение на бързи обороти. Не можеше да си представи как щеше да се удържи около нея... просто да й бъде приятел, струваше му се толкова трудно и невъзможно... не ставаше, всъщност ставаше, но за бога щеше да бъде като удар под кръста да върви до нея, а от другата й страна да бъде мъжът, на който се бе отдала, който бе заел мястото му до нея. Умът му не можеше да побере подобна нараняваща ситуация.
Въпреки това преглътна с усилие, притъпявайки всички усещания, които се бонтуваха в него в момента. Нямаше да позволи нито на усмивката си да слезе от лицето му, нито на болката да завземе цялото му същество и да се изпише на божественото му изражение. Спря сълзите, които напираха да излязат при самата мисъл да я вижда с друг, по- щастлива, отколкото бе била с него. Сърцето му за миг спря да бие, сякаш, за да убие всичките си трепети и след това се върна към нормалния си сърдечен ритъм, който притежаваше, когато изпадаше в умопомрачителни мисли. Протегна ръка и пое тази на Дарая съвсем леко и много бегло докосвайки я. Разтърси я също толкова леко и веднага я пусна като опарен от кожата на самодивата, но може би бе по- опарен от споразумението, което бе сключил с нея.
- Тогава да взема по едно кафе?- усмихна се моментално бога, но доста по- сковано и не толкова истинско, въпреки старанието си. Просто онези детски усмивки се появяваха единствено, когато бе реално щастлив.

Не изглеждаше много щастлив от факта, но пък беше време и него да го заболи и да превъзмогне всичко свързано с мен. Така де, нямаше само аз да изпитвам болка, все пак достатъчно се мъчех преди няколко месеца ... докато не срещнах Ним. Крайчетата на устните ми леко се подвиха и се загледах в празното пространство над рамото на бога, като пред лицето ми изникна физиономията на онзи саркастичен елф, който не беше с мен само от няколко часа, а вече можех да се закълна, че ми липсваше до болка. Абсолютно същото се отнасяше и аз малкото червено същество, наречено моя дъщеря, която беше далеч от мен, някъде на разходка в парка. Тръснах едвам незабележимо глава и се разсмях при вида на тъмнокосия господинчо пред мен. Продължаваше да стои със скръстени ръце заради това, че го бях нарекла гей приятел.
- Кафе казваш? - почесах се някак недоволно по главата и се изправих от мястото си, като оставих пари на масата. - Мислех те за по - духовит и забавен. - направих тъжна физиономия гледайки го някак невярващо. Кафе, пффф ... скуука! Трябваше да отида някъде да се поразтоварим, така че отново в главата ми се завъртя някакво подобие на идея, която смятах да осъществя. - Така имам две предложения ... само, защото толкова са останалите заведения, които знам къде се намират. - направих няколко крачки, за да се подсетя къде се намираха тези заведения и се върнах обратно при бога, след което приклекнах, така че да бъдем що годе на една височина и другите да не чуват какво толкова си говорим. - Знам къде има дискотека и ъм .. стриптийз клуб, но поне не си падам много по това да гледам голи мацки бих ти предложила дискотеката. - имаше едно пламъче в очите ми, което подсказваше от колко време не се бях забавлявала така, поради този простичък факт смятах да се запътя към танците, а не мислех, че богът ще ми откаже на молбата.

- В дискотеката да не би да няма жени.- засмя се Дмитрий и се изправи от мястото си.
Смехът му отново не беше напълно искрен като онзи другия, но щеше да го превъзмогне рано или късно. Ако не, то тогава щеше да се отдаде на поредната дълга почивка, която да успее да го закрепи стабилно на краката му и да му върне онова полезно умение да се хили на всичко, макар и да не му беше до хилежи... в момента обаче нямаше право да се противи на каквото и да е, ако искаше да бъде до Дарая, макар и като нейният "гей" приятел. Богове, точно бога на разврата едва ли би бил гей и още не можеше да преглътне това сравнение, което го караше да се нацупва изключително много, обаче в момента, в който срещаше погледа на Ая се усмихваше и това сякаш караше настроението му да прибягва до двете крайности за секунди, което хич не беше здравословно особено за него. Не се славеше с много устойчива психика.
- Хайде, развратна ми самодиво..- подкани я Дмитрий, слагайки ръка на гърб й само, за да я побутне да върви пред него.
Не си позволи повече точно както бе обещал, когато сключиха своето неизгодно предложение да бъдат приятели. Може би в крайна сметка щеше да успее да си я печели обратно. Определено нямаше да се откаже от тази идея, но щеше да си я премълчава и накрая щше да види какво ще стане.
Излязоха от заведението, Дмитрий, загледан в паважа забеляза портфейла си. Наведе се и го вдигна. Очевидно го бе изпуснал. По дяволите, колко невнимателен бе и въпреки това нямаше намерение да си го признава, пък и нямаше кой знае какво да загуби от портфейла си.