Винсънт Ривера

Брой мнения : 5

/Jason Priestley/

Стандартна информация:

Име: Винсънт Ривера

Възраст: 23 споредн външността, иначе съществуването му датира от 1849 година

Раса: Покровител на съдбата, нещо като дясната ръка на богове и демони

Свръхспособност: Може да промени нечия съдба, да я пренапише или предотврати дадено събитие, също има и контрол над живота и най-вече над смъртта, тъй като една от главните му задачи е да се погрижи човекът, който съдбата е избрала за следващия жертвеник, да загине.

Начин на хранене: Според хората с обикновена, човешка храна, но истинската храна за него е жизнената енергия на жертвите му.

***

История:

1869 година, западните части на Италия...

По каменните улици вървеше висок младеж. Бе облечен по последната мода за този век и никой не бе предположил, че си изкарваше парите по толкова непочтени начини.
- Винсънт, каква приятна изненада! – ведър женски глас се разнесе зад него и младежът се обърна. Светлите му очи паднаха върху една дребна жена, която се усмихваше нежно. Не само, че бе дребна, но и по лицето й си личаха първите следи от бръчки и без да се замисли Винсънт можеше да каже, че тя бе на около 40-50 години. Кестенявата й коса постепенно бе започнала да губи цвета си и дори кокът, в който бе вързана вече не бе така стегнат както на младите девойки, а бе спуснат надолу и малки кичури се бяха изхлузили от хватката му. – Баща ти ми каза, че ще дойдеш. Къде се губи досега? Очаквах те с векове.
Думите й му се струваха толкова нелогични. Нима тя познаваше баща му – Алесандро Ле Ривера? Или говореха за напълно различни хора, защото баща му бе един обикновен италианец, който преди месец бе загинал при дуел. Винсънт запази самообладание, той никога не показваше емоциите си. Бе изключително потайна личност, но и изключително арогантна. Никой не можеше да каже откъде бе наследил тази своя арогантност, но той обожаваше тази си черта от характера.
- Извинете милейди, познаваме ли се? – попита той и се поклони леко в знак на уважение. Тогава все още бе една 20-годишен, но дори тогава главните черти от външността му се забелязваха. Противно на модата, Винсънт носеше косат си къса. Както и преди забелязахме, той винаги беше облечен според понятията на века, но пък в чертите му се прокрадваха две тотални различни народности. Те бяха жарки и раздвижени, както бе при всеки италианец, но от друга страна се срещаше и онази студена и грубост на потомък на някой северен народ. Това странно явление се дължеше на факта, че Винсънт Ривера бе както италианец от страна на баща си, така и финландец от страна на майка си, която така и не успя да опознае. Самият той бе израстнал само с баща си, а когато реши да потърси майка си вече бе твърде късно, тъй като тя бе изчезнала. Без никакво логично обяснение, просто бе изчезнала, сякаш никога не бе съществувала и никой не можеше да каже какво се е случило с нея. Та тази суровост се отзяваше най-вече в очите му. Те бяха светли, сиви и изпълнени с толкова много чувства, като винаги надделяваше болката. Но не болката от загубата на някой близък, а човешката болка. Очите му бяха като отражение за чуждите емоции и никога не издаваха неговите. Косата си е наследил от баща си. Все така гъста и тъмна с приятен шоколадов цвят, който се появяваше всеки път, когато слънчевите лъчи се докоснеха до нея. Стойката му бе изправена, а тялото му добре изваяно и показващо, че Винсънт определено се грижеше за себе си, но най-главната му цел бе да привлича вниманието на младите и наивни дами и естествено това винаги бе несъзнателно според него. В повечето време по лицето му бе разлята една сериозна физиономия, но като всеки друг и той обичаше да се забавлява, затова не бе изключено да бъде забелязан и с една чаровна усмивка, която би могла да заслепи всеки със своята невинност.
- Ах, глупчо. Май наистина не знаеш за какво точно ти говоря... – продължи жената и тръгна пред него, правейки му знак да я последва. Още в началото Винсънт предполагаше, че тази среща не вещаеше нищо добро, но все пак запази благочестие и последва дамата. А кой би предположил, че тя ще го отведе в Ада? Не буквално в онова пъклище, но понякога има тайни, които е по-хубаво да останат неразкрити, но Винсънт нямаше този късмет и най-лошото бе, че осъзна грешката си твърде късно. Изведнъж от сина на Алесандро Ле Ривера, непочтен в изкараването на пари, но привидно възпитан и почтен, привлекателен младеж, който можеше да получи всичко, което пожелае, Винсънт се превърна в затворник на вечността. Разбра, че той никога не бе бил обикновен, бе отгледан от хора, живееше сред хора, за да може един ден да узнае, че целта на неговото съществуване бе да разрушава животи.

2003 година, пристанището в Хелзинки...

- Аз съм Винсънт. Винсънт Ривера. – представи се вече порастналият младеж. Сега Винсънт бе на 23 години или поне на толкова приличаше. Три години му бяха нужни, за да се превърне в напълно различен човек и да приеме съдбата си. Тонът му бе тих, предназначен единствено за младата дама, която стоеше пред него. Финландка като майка му, но никога нямаше да я замени, въпреки че с всеки изминал ден споменът за нея бавно избледняваше в съзнанието му. Тя се усмихваше леко, щом чуваше приятния южняшки акцент в думите му, но и леката италианска нотка подсказваше за потеклото му.
- За къде пътува тази прекрасна млада дама? – попита с интерес Винсънт и я погледна с бистрите си очи. Бе толкова непредсказуем в действията си, но това бе от годините на усилена тренировка. Вече никой не можеше да му се противопостави. Така и не бе узнал кой бе истинския му баща, за който единствено онази възрастна италианка знаеше, но това също не бе негова работа. Всичко около него бе обвито в мистерия, дори Винсънт бе част от тази мистерия. Дамата леко се засмя и с подобаващо смирение наклони глава преди да му отговори.
- Отивам във Верона. Ходили ли сте там? – гласът й бе меден и нежен, достоен за невинността на това крехко създание, а думите й накараха младежът да се върне в миналото.
- Верона... Ах, какъв красив град. Но какво ще прави там една самотна милейди като вас? – възкликна Винсънт и отново повдигна главата й, за да посрещне погледа й. Точно тогава момичето загуби разновесие и падна от кораба.
- Но моля ви се, помогнете. Младата дама падна във водата. – развика се с присторено съчувствие тъмнокосият, докато не видя как бездиханното тяло се надигна сред ледовитите води. Сега младата дама бе дори по-красива... С бледа порцеланова кожа, затворени очи и все още зачервени устни. Същинска спяща кукла. Винсънт въздъхна и слезе от кораба, докато навалицата на пристанището все още оплакваше нещастния случай, а кой да предположи, че това бе дело на съдбата. Същата тази съдба, която ни разделя, събира, наставалява, дава ни живот и го отнема...

Admin Брой мнения : 140

Одобрен! Добре дошъл! ((: