Our Island

RPG for all
 
ИндексВъпроси/ОтговориРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Our Friends
winners

Share | 
 

 Джейд Уест

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Jade West

avatar

Брой мнения : 11

ПисанеЗаглавие: Джейд Уест   Пон Юли 25, 2011 2:22 pm


Elizabeth Gillies
Име
Джейдън Уест
Никога не причинявайте това на детето си, не го кръщавайте Джакимовея, Джонатела, Джейдън или сродни, ще му съсипете живота! Очевидно е обаче, че моите мили родители никак не са се трогнали от факта, че ще ми съсипят тинейджърските години с такова име и ей ме на...Джейдън.
Всички ме наричат Джейд по няколко причини, главната е, че скупчих пръста на едно момче, което на няколко пъти ме нарече с пълното ми име.
Възраст
Деветнадесет, въпреки че не ми ги дават. Имат ме за седемнадесет годишна пикла, но дръзналите да го споменат си патят жестоко.
Раса
Вещица
Свръхспособност
Вродената ми е пирокинеза, още от малка обожавам да си играя с огъня в прав и преносен смисъл. Освен това като на всяка вещица ми се отдават заклинанията и отварите.
Начин на хранене
С еднорози! Ммм, еднорозешко(на дали има такава дума) месо. Не, дори и вещица не съм по-различна от хората, всичко човешко ми е присъщо.

Външен вид
Странен. Сериозно, поглеждам се в огледалото и виждам едно странно момиче, с черна коса и обеци, което си пада по типично мъжките неща. Добре, по същество - висока съм към 162см., знам джобно гадже, но ако някой ме нарече така съм способна да го застрелям или най-малкото убия с подръчни материали. Тежа приблизително 45 килограма и не знам дали съм благословена с това, но си ям колкото искам и каквото искам, а милият ми метаболизъм се старае да не надавам и кило, дори и да го искам.
Косата ми е катранено черна, дълга до под плешките и на леко букли. Обичам да си слагам кичури на долните пластове, за момента са сини, но до скоро бяха тъмно розови - сменям ги когато ми хрумне и когато съм в настроение за промени. Имам големи ясно сини очи, обрамчени с гъсти мигли, кръгло лице, в средата на което седи едно перфектно чипо носле, плътни устни, които в повечето случаи са свити в нацупена гримаса, и бледа, порцеланова кожа.
Особеностите във външния ми вид са обеците - на езика, носа, веждата, пъпа и по три на всяко ухо. Обичам си ги, може да ме мислят за някакво накичено чучело, но не бих се разделила с нито една от обеците си. Освен това имам един татус звезда на ръката малко над китката.
Обичам лекия опушен грим или пък силно и наситено черен, всичко според зависи от настроението ми. Стила на обличане ми е предимно рокерски, рядко обличам ролки и поли, предпочитам дънките, черните блузки и кожените якета.


Характер
Малко хора ме разбира наистина, някои твърдят, че ме познават, но никой не може да е на сто процента сигурен какво да очаква от мен. Харесва ми да бъде непредсказуема и мистериозна, смятам че именно това е чара ми. И макар да съм страшно критична към другите, рядко ставам откровено зла, нищо че мога да бъда.
Избухвам бързо, като буреносен облак през лятото, изсипвам всичко за няколко минути и после утихвам, но в повечето случаи последиците след яда ми са фатални. Не веднъж съм посягала и наранявала сериозно, но за щастие още не съм стигала до там, че да използвам силите си върху някого. Надявам се и да не ми се наложи.
Не показвам чувства, за това хората ме смятат за много студенокръвна и отблъскваща, но това е просто един вид защитен механизъм, защото не искам да бъда нараняване. Не за друго, ами защото не съм много сигурна какво мога да направя на този дръзнал да ме нарани, а бъдете сигурни, че няма да е нещо хубаво.
Както вече споменах съм адски критичен човек, изключително рядко се случва да харесам нещо, обичам малко неща, мразя много - този списък определено е много дълъг. В повечето случаи реагирам без особен интерес, рядко се случва някой да успее да ме изненада или да ме зарадва достатъчно за да види някаква положителна реакция в мен. Не се мисля за черногледа личност, просто гледам реалистично на живота, а не като повечето през розови очила мислейки си, че света е перфектен.
Не обичам да бездействам, мързела е нещо непосилно за мен, обичам да съм в движение, да спортувам и подобни, само да не съм на едно място и да не върша нищо.
Понякога съм много по-уязвима отколкото хората си мислят, не винаги съм хладнокръвното момиче, което нищо не може да я трогне. С годините обаче доста добре се научих как да скривам емоциите и чувствата си - така е много по-лесно. Не обичам да ме мислят за слаба, за това не показвам слабост!

История
Честно казано ми е трудно да опиша живота си, връщайки се назад в миналото не мога да открия моментите, в които съм се превърнала в това, което съм, защото преживях твърде много загуби и не е много ясно, коя от всички ме превърна в сегашната ми форма.
Нека да започнем с първата случка, още от ранното ми детство, която ме превърна в реалист още на една крехка възраст, когато вместо да ме вълнуват игрите, започнах да се вълнувам от Смъртта.

Бях десет годишна, всъщност ги бях навършила преди няколко дни и факта, че вече годините ми са двойна цифра ме правеше щастлива, сега не мога да се сетя за друго, което да ме направи толкова радостна...детски радостна.
По същество. Минаваше седем часа вечерта, зимно време, което значи че мракът се беше спуснал отдавна, а аз бързах към вкъщи, защото отново бях закъсняла и баща ми щеше да е страшно ядосан. Имах си вечерен час, след който трябваше да съм вкъщи за моя собствена сигурност, в крайна сметка улиците на Лондон не са сред най-подходящите за едно малко момиче късно вечер.
Влетях през входната врата задъхана, а още там в коридора ме хвана баща ми. Помня червеното му от гняв лице, изцъклените кафяви очи, които бяха замъглени от алкохола. Крещеше ми, че отново съм закъсняла, но не това бе причината да бъде толкова ядосан, а поредния му скапан ден в работата - просто си го изкарваше на мен, защото нямаше на кой друг.
Зашлеви ме - първият ми наистина здрав шамар, който посини бузата му, и от който ме болеше дни наред. Майка ми се намеси точно преди да забие и следващия шамар, който най-вероятно щеше да ме запрати на земята.
Сега съжалявам, че се намеси, защото с това настъпиха последните й няколко минути. Гледах баща си излязъл извън собствената си кожа, налагащ жена си, моята майка, с юмруци, ритници и каквото му попаднеше, а тя седеше...дори не се бореше за живота си, защото знаеше, че няма смисъл. Уби я пред очите ми, гледах го как се отдръпва от посиненото й разкървено тяло и едва тогава осъзнава какво е направил, но едва ли имаше смисъл, след като стореното бе сторено и връщане назад нямаше.
В този момент картината на мъртвата ми майка се запечата в главата ми и си седи там до ден днешен. В онзи пагубен момент приех жестоката реалност и погледнах света с други очи.

Да, най-тежкия момент в живота ми. Бях едва десет годишна и белязана до живот с подобна психическа травма.
След случилото се баща ми се опита да прикрие следите и да извърти нещата сякаш е паднала по стълбите, но нямаше как, а и аз на драго сърце дадох показания на полицията - все пак бях единствения свидетел. В онзи момент ненавиждах баща си и давах всичко да го видя зад решетките. Факт е, че до ден днешен не съм го виждала и чувала...пък и нямам такова желание.
В същата година социални грижи ме изпратиха под опеката на леля ми във Вали, Северна Дакота. Там тя живееше заедно с втория си съпруг, двете деца от първия брак и едното от втория. Не беше лошо да живея с тях, там свикнах да бъда предмет и момиче за всичко. Грижих се за къщата, за бебето, за двора и животните - общо взето за всичко, за което леля нямаше време или пък не искаше да има време. Големите ми братовчеди Майкъл и Томас ме наричаха Пепеляшка и си ме третираха като такава, само че аз знаех, че за мен няма да има приказен обрат.
Така стигаме и до втория болезнен момент в живота ми.

Бях петнадесет годишна - красиво момиче макар в тази тинейджърска възраст да ме тормозеха много проблеми с кожата и подобни, като всяко момиче. Връщах се от училище към къщата на леля ми заедно с торбите от пазар, както винаги бях получила списък сутринта, за да напазарувам след обед. После имах още куп задачи - да изчистя тавана, да прибера Ребека от градина и разбира се да оправя масата за готовото ядене, което чичо щеше да донесе на връщане от работа. Някак си рутината в къщата вече не ми тежеше, свикнах да бъда момичето за всичко в къщата.
Сега като се замислям много ми се искаше в онзи ден да бях закъсняла малко или да бях забравила нещо в магазина за да се върна до там. Когато се прибрах само Майкъл бе там, най-големият от братовчедите ми, тогава беше на 18 години и тъкмо беше завършил училище. Винаги го мислех за странен и затворен, някак зловещ тип момче, гледаше ме сякаш бях някакво ходещо месо или елен, а той планинския лъв готов да хване плячката си. До онзи момент не осъзнавах колко права съм била - бях му плячката, а той дебнеше за удобния момент...който бе настъпил.
Помогна ми с покупките, в онзи момент му бях благодарна, но минути по-късно можех да мисля само за това как искам да се добера до кухненския нож. Усещах ръцете му на всякъде по тялото си, настървени и груби, опипващи всеки сантиметър от кожата ми, жадно молещи се за гола плът. Кълна се, че още усещам устните ми по себе си и ръката, с която по-късно запуши устата ми за да не викам.
Да, някои момичета мечтаят за първата целувка, първия път все с момче, което обичат...моите бяха с братовчед ми, изверга...

Това ме беляза трайно. Сякаш смъртта на майка ми малко избледня от факта, че бях брутално изнасилена на кухненския под и то от роднина. Не знам дали е хубав факта, че тогава открих и силата си, едва тогава най-накрая осъзнах какво имаше предвид майка ми преди години когато казваше, че съм специална, че притежавам дарбата на рода й.
След като Майкъл се задоволи с мен, усетих как непознат гняв се надига в гърдите ми. Всичко започна да гори, имах чувството че съм по-червена и от огъня. Тогава за пръв път на ръката ми се образува онова малко кълбо от пламъци, което някак си не ме изплаши, а зарадва. Замерих Майкъл с него без да се замисля, белезите му и до днес ще му напомнят какво ми бе причинил.
След случилото се с изгарянията леля ме прати при баба ми, единствената жена, която някога се е държала с мен като с човек. Тя ми разказа от къде произлизам и какви сили притежавам, колко съм специална, тя ме научи, че трябва да се боря за живота си независимо какво съм преживяла до сега.
Завърших средно образование в Лос Анджелис, бях странното момиче, което всички отбягват, но така ми харесваше, тъй като не исках да ми се налага да говоря за миналото - загърбих го и не смятах да се връщам назад към него. След като баба почина открих Острова, който обещаваше спокоен живот.






Моля да ми смените името на Jade West.
Върнете се в началото Go down
Admin
Admin
avatar

Брой мнения : 140

ПисанеЗаглавие: Re: Джейд Уест   Пон Юли 25, 2011 2:30 pm

Одобрена! Добре дошла! ((:


Върнете се в началото Go down
http://rpworld.bulgarianforum.net
 
Джейд Уест
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Our Island :: В началото :: Герои-
Идете на: