Крайбрежното кафене

Тук, където като седнеш на масичката и погледа ти стига до хоризонта и единствения звук, който се чува е на океанските вълни и чайките, Бармана е супер услужлив, не само ще ти направи поръчаната напитка с огромно желание и старание, но и ще седне да си поприказва с теб, ако се чувстваш самотен и не можеш да завържеш разговор с друг ...

Дмитрий беше някак отекчен.. отдавна висеше във въпросното кафене, но интереснте личности бяха изклячително малко на брой и всички очевидно имаха компания, а той- богът на разврата бе останал напълно сам в заведението и като цяло на острова. Трябваше му качествена компания, която да го разбере напълно и да не очаква от него да демонстрира развратност, обикновено крайно присъща му. Но вече се бе изморил да бъде развратен и имаше нужда от същество, пред което можеше да изрази всяко едно свое чувство... съшерство, което дори да не го разбере да се опита да му даде съвет и да бъде до него. Нима искаше толкова много?
Всичко беше въпрос на търпение, но за жалост, Дмитрий не притежаваше този благодат и имаше чувството, че щеизбухне всеки момент ище напусне острова за дълго време, изоставяйки къщата и съквартирантката си, коята още не познаваше, но някак си не му се прибираше, не искаше да знае какво го очаква в онази скъпа къща, коятого предразполагаше към липсата на свян, срам и прибягване до прахосничество.
Завъртя се на бар стола си и огледа цялото заведение, сякаш само за да провери дали някой не бе тук, за да го изслуша.

Имах си съквартирант. И Снифълс. И остров, който на теория не беше мой. Всъщност и на теория, и без теория не беше и нямаше да бъде мой. Както и да е. Бях нова на това място и все още никой не познавах. Освен въображаемата ми бисквитка, но нея си я познавах от много дълго време, което значеше, че не познавам грам човек на това ново място. За това беше време да се запозная с някой, защото това не можеше да продължава така. Дори не знаех с кого ще живея в една къща, да не споменавам за познати в града.
Ето поради тази проста причина попаднах на една кафене. Крайбрежно кафене, което беше на пък .... за никъде. Оставих багажа си в новия си дом, който между другото е уникален ама уникален с красивите си стени, просторните стаи, а и моята част беше страхотна. Добре, отклоних се. Както и да е, оставих куфарите и моментално излязох, а след кратката ми разходка очите ми се спряха на кафенето и моментално се вмъкнах вътре, но всички сепарета бяха пълни и масичките. Имаше и свободни де, ама не исках сама да седя там, така че си паркирах индийското дупе на бара. Така де, на стол до бара.
Поръчах си набързо първото нещо, което видях в менюто и втренчих поглед в плота. Ръцете ми се плъзгаха по мебелта, а чувството беше толкова приятно, че усмивка се появи на лицето ми. Как да не си помисли човек, че съм луда?! И все пак, бях свикнала, а и не беше лъжа, така че от много време бях спряла да се съобразявам с нещата, които правя.

Извърна поглед обратно към бара и в следващия момент подскочи, изненадан и стреснат от присъствието на току що дошлата тъмнокоса... най- вероятно индийка, но не можеше да бъде съвсем сигурен, не го биваше в разпознаването на човешките националности и въобще в хората от различни краища на земята, освен, ако нямаха дръстична разлика във външния им вид. Затова можеше да гадае дали е арабка или индийка, или просто... ами и той не знаеше.
Стряскането беше толкова... стряскащо, че го накара да подскочи и да стъпи на крака на пода, отдръпвайки се от стола си. Непохватността му, появила се сякаш от нищо, накара ръката му да бутне чашата и да я запрати на пода зад бара, а когато тя срещна пода се чу прекрасния звук от счупването на стъкло, а чашата се пръсна на десетки парченца. Имаше късмета, че не успя да се нарани, защото тогава положението нямаше да бъде толкова цветущо. Изпусна рязко въздуха, който бе задържал в белите си дробове от внезапния шок и избърса няколкото капчици избила пот по челото му.
- Стреснахте ме!- едва ли не Дмитрий обвини непознатата, която определено не беше виновна, че той беше такава блейка.

Докато най - просто си пусках дланите по плота, като се сетих, че трябваше да си намеря работа тук, мъжът до мен подскочи от мястото си и покрай него настана лека суматоха. Дори в първия момент не разбрах, че говореше на мен, че ме и обвиняваше, за това че се бе уплашил и бутнал чашата си на пода, с което привлече вниманието на почти цялото кафене. После аз съм го била стресна. Стреснала съм го била. Пфф, странна птица. Та, аз просто си седях на едно място, любувайки се на барплота, докато приличах на тотална ненормалница, но никой не бе забелязал странните ми изблици.
- Как по точно?! - очите ми се бяха ококорили, а главата ми бе килната на една страна, като го изучавах любопитно. Той наистина ли се беше стреснал?! Ама сериозно? Ужас. Голям мъж, а се плашеше от едно малко същество като мен с тъмна кожа и коса, чийто очи бяха големи и кафяви иии .... не изглеждах странна. Надявам се.
- Хлопа ти нещо, а? - смигнах му бързичко, като добре го разбирах. Май бе параноик. Супеееер значи. Аз бях шизофреничка, той параноик, бармана .... е той просто беше флегма, която все още не бе донесла напитката ми.

-Да, май наистина ми хлоппа нещо.- съгласи се Дмитрий и се върна на мястото си, поглеждайки извинително и някак невинно към чашата, а после и към дамата.
Сега като я по огледа не му се стори хич плашеща, даже напротив... беше доста добре сложена, красива жена с тъмна кожа и коса, които му допадаха изключително много, просто я караха да изглежда изкусително секси с или без дрехи. Притежаваше едно от онези екзотични излъчванния, които побъркваха мъжете, но не и Дмитко... поне не днес, беше прекалено натоварен и изморен, за да се заглежда по жени, пък и още го човъркаше от случилото се с Дарая и в момента му трябваше единствено и само някоя достатъчно луда натура, че да го накара да се отпусне.
Въздъхна измъчено и зарови лице в дланите си, а после ги прокара и през косата си, повика бармана и поръча първата си силна алкохолна напитка за деня, която би трябвало да го ободри или поне да премахне чувството на сдуханост.
- Извинете ме, просто не очаквах да видя някого до себе си- извини се Дмитрий на дамата, а галсът му звучеше някак измъчен.

Наклоних замислено глава в негова посока, докато наблюдавах израженията му. Не изглеждаше добре, ама никак даже, а това ме човъркаше. Исках да разбера защо, обаче да му нахалствам не изглеждаше като добра идея, все пак бе дошъл тук сам, седеше сам ... надявах се да не си говореше сам. Но какво пък аз го правех редовно. Е, теоретично си говорех с една хвърчаща курабийка, жалко, че само аз я виждах. Глупав плод на въображението ми.
- Ей, какво ти за мен говориш?! - изфъфли нещо си и видях как се търкулнаха трохи по бар плота, а когато се обърнах към мъжа от преди малко забелязах как тази прословута бисквита се беше настанила на рамото му. Леле колко ми се искаше да перна това трошащо се създание, но пък тъмнокосия щеше да се изплаши съвсем, ако го бях праснала.
- Мхм. - измърморих и вяло махнах с ръка, все едно нищо не беше се случило. Нямаше да му правя проблем на горкия параноичен човечец, явно днес не му бе ден, така че нямаше да го тормозя, ама той .... Защо пиеше такива тъмни, златисти течности толкова рано през деня?!
- Защото иска бъде пиян иска?
- Снифълс, млъкни. - измърморих съвсем тихо, преди някой да ме е забелязал. Устните ми едвам се бяха разтворили, за да се чуят думите ми, защото не исках да ме гледат изненадано, като разберат, че си говорех със Снифълс, който не виждаха. Глупави обикновени хора. Трябваше да си намеря някое прикритие и занимавка, която да не привлича вниманието ми. Много добро идея! Дигнах бързо главата си и започнах да се въртя на столчето си, но всички бяха излязли по двойки или пък на групички само аз и странникът на столчето бях ме едни самотни ... самотници.
- Какво мислиш за говорещите бисквити? - обърнах се към него, дори бавно се и присламчих, а същевременно потопих едното си пръстче в чашата му, а след това го близнах. - Хмм, май не ти е ден г-н Параноичен Бърбън.

На Дмитрий на няколко пъти му се чу, че събеседничката му, която го бе стреснала преди малко, казваше нещо, но когато се извърнеше му се струваше, че му се е причуло и затова се отказваше да я пита какво бе казала, защото щеше да го помисли за още по- откачен и да го освидетелства по- бързо, отколкото бе възможно да дойде някоя бяла кола и да го прибере за лудницата.
Направи една доста учудена и неочаквана физиономия, когато в видя как топва пръст в питието му, но не заради това, а заради въпроса й... какво се очакваше да отговори. Той за обикновените бисквити не знаеше какво мисли, да не говорим за говорещите. Дори не беше виждал подобно нещо, камо ли д аго мисли. Замисли се, правейки онова замислено изречение, което не отиваше на неговото лице, определено повече му тичаше да бъде отвеян или безрасъден. Затрудни се доста с отговора си, но най- накрая го измъдри и просто вдигна рамене.
-Нямам представа... все ми се струва, че на бисквитите повече им отива да бъдат ядени за следобедна закуска, а не да говорят- философски обясни отговора си бога на разврата.- И си в огромна грешка... на мен не ми е седмица!

Бая време мисли преди да ми отговори и отговорът му .... беше плашещ. К-к-к-как ще яде говореща бисквита?!?! Това бе все едно ей сега аз да грабна Снифълс и да почна да го гриза като някоя катерица намерила лешник. Страховита гледка. Миличката ми бисквитка.
- Аз не искам бъда яден! Ти му на него кажи, че аз следобедна закуска съм не! - мисля, че току що странника раздразни странното същество в главата ми. Лошо, сега нямаше да спре да ми пили, че някой искал да го изяде. Пфф, досадно нещо си имах, но пък беше добре, че понякога имах с кого да си бърборя. Неприятно бе, че за бисквита бърбореше много и изникваше на места, на които никой не го очаква и никой не го иска. И под "никой" ... имам впредвид себе си.
- Хмм. - почесох се по главата, като придърпах питието му и го плъзнах по - далеч от него. Не мислех, че сега трябва да пие алкохол, а това едва ли би спряло странника, но все пак това не бе нещо, което щеше да попречи на моята скромна особа да опита. - Значи ще я изядеш. Ами ако хипотетичната бисквита е твой приятел. Тогава били я изял? - завъртях главата си в негова посока и приклепах любопитно, като чаках отговорът му и просто пренебрегнах уточнението, че не просто денят му е лош, а цялата седмица. Е, поне нямаше на къде още. Или аз така си мислех.

Дмитрий посягаше към чашата си в същия момент, в който му бе отнета от непознатата, чиято дъска май хлопаше повече, отколкото неговата, определено той нямаше проблеми с размишленията по бисквитени философски въпроси или поне не го мъчеха подобни неща. Ръката му се протегна до където можеше, но така и не успя да хване чашата си, което го накара да се намръщи съвсем сериозно, но и да заеме отново предишната си поза. Започна да потропва с пръсти по барплота изнервен, че бърбана бе отнет толкова брутално.
- Не съм имал среща с говореща бисквита.- призна си съвсем откровено Дмитрий и се свъси срещу й, скривайки изкуствено създадената си щастлива усмивка, но прехапа езика си, за да не изтърси някоя пълна глупост, за която да съжалява после.- Ако е шоколадова ии съм гладен бих го изял и майка ми да беше.- опита се да я подразни бога и отново се пресегна за чашата си, но определено не я достигна за пореден път, а това го ядоса доста.
Бръкна в джоба на панталона си и извади табакерата, заедно със запалка. Една от изящно свитите цигари със скъп тютюн си намери място между устните му, а секунди по- късно огънчето я запали. Дмитко издиша дима нагоре, защото нямаше представа дали няма да пречи на жената с екзотичен вид. Изведнъж в ума му проблясна едни отдавна забравени размишления и тук беше момента да поправи предишните си мисли... май все пак беше имал проблеми с едни бисквити. Замислено разтърка слепоочията си и се усмихна отново, облягайки лакти на плота.
- Като сме на тема бисквити, дай да те питам нещо... много ме човърка. Да намираш нещо перверзно в курабийките?

Нацупих леко устни, когато каза, че би изял горката бисквитка дори ако му беше и приятел. Ужасно. Погледът ми бързо се стрелна към Снифълс, който беше изчезнал от рамото на непознатия. При това с голямо основание. Ами ако се окажеше, че може да яде въображаеми бисквити. Преглътнах доста шумно и за пореден път се протегнах и бутах още по - далеч чашата му, така че дори моите пръстчета едва можеха да стигнат напитката. Така му се падаше щом ще ми яде приятелите.
- Тогава ти си много лош приятел .... ще ядеш горките бисквитки. - начумерих се аз и бързо шоколадовите ми очи се стелнаха към извадената цигара, а това ме накара да свъся вежди и да започна да обмислям план за обезвреждане. Точно така! Ако успеех сега да измъкна и цигарата му. Велики Шива днес ще сторя едно добро дело! Аз ще бъда .... супер герой. Абсолютно! Обаче сега имахме проблем от къде щях да намеря латексов костюм, наметало и огромен вентилатор, който да ми развява наметалото. Тръснах бързо глава и протегнах ръката си, като пръстите ми за момент се докоснаха с неговите, а след това като змии се увиха около цигарата му и измъкнаха този порок от него.
- Перверзни курабийки? - замислих се за момент и вдигнах глава нагоре, като не пропуснах да го подразня за момент и дръпнах от цигарата му, а след това издишах дима. Бях на крака да се закашлям, но едвам спрях този ефект, за съжаление обаче бузите ми почервеняха, а това ме подразни и бързо загасих отровата в пепелника преди да съм направила друга глупост. - Хммм, не. Не намирах нищо перверзно в една курабийка. Те са сладки, бърборещи и да знаеш, че когато говорих с курабийка ... - приближих се повече към него и доближих устни до ухото си, а ръката ми закри устните, така че да не ни чуват странични хора. - .... не стой близо до нея, защото понякога хвърля малко шоколад и трохи. - кимнах убедително на твърдението си и се отдръпнах от него, като му смигнах, все едно му бях издала една огромна тайна. Е, то така си беше де, но повечето не го оценяваха.

- Какво съвпадение! - възкликнах аз и се направих все едно ръката му не беше по мен. Ама всъщност може и да ми се е сторило или пък така ми се искаше, за да не си помислят нещо хората, така де мнението им винаги е доста важно, а и той беше до някаква степен прав. Не беше хубаво него да го мислят за женкар, а мен ... Каквото и да беше направил предпочитах това да е било една от поредните и многото ми халюцинации. Хубаво, че не можех да чета мисли, защото сега май започвах да се филмирам, че всички ме зяпаха с нотка на недоволство, от която свъсих вежди и се обърнах към тъмнокосия пак с една перфектна усмивка. - Ти имаш съквартирантка, а аз съквартирант! - даа, много интересно и неповторимо, та трябваше да го отбележа.
- Къде живееш? - не можех да спра да бърборя, а това май бе голям проблем, но пък ако се окажеше, че живее там, където и аз .... Възможно беше, така че трябваше да питам, защото все още не познавах съквартиранта си, а ми се искаше да знам с кого ще бъда под един покрив докато съм на този остров.