Ана дел Ла Вал

Брой мнения : 2

Име: Ана дел Ла Вал(регистрирала съм се с друг ник, но ще помоля той да бъде сменен)

Възраст/ видима възраст: 160 години в действителност, а видими седемнадесет

Раса: Dreamwalker/няма български еквивалент/

Свръхспособност: Пропуск в чужди сънища и манипулация върху тях

Начин на хранене: косвеното сънуване(по този начин си набавя известно количество енергия), нормалната човешка храна

Външен вид: Автор на картината е Omar Díaz, а името й - Only You

Характер: Ана е личност с много непредсказуема същност и свои собствени разбирания за всяко едно нещо. Тя е мила и добронамерена с хората, които е преценила, че заслужават това нейно отношение. Ала може да бъде също и агресивна и отмъстителна с предателите, лъжците и изобщо тези, които са я разочаровали или отблъснали по някакъв начин. Ненавижда всякакъв вид бруталност и проява на садизъм. Счита това за лична обида към нея като човешко същество с права(няма значение дали гаврите са преки или не) и изпитва отвращение и дори омраза към такива болни хора, които нараняват безпричинно себеподобните си. Което се отнася и до всички останали същества, живеещи, за да носят зло, смърт и мъчения на невинните. Ла Вал е личност със силен характер и въздействащо присъствие. Външният вид със сигурност не може да разкрие тези нейни качества, но тя умело ги използва, за да докаже, че не е просто седемнадесет годишна, целомъдрена девойка, а независима жена с борбен дух и лидерски способности. В действителност момичето знае как да контролира хора наброяващи десетхилядна армия, ако трябва. Може би е от не съвсем човешката си същност, но тя е веща в подобни области. Ала освен вътрешната си сила, Ана има чувство за хумор, разкрепостена е що се отнася до мъже и е хитруша от класа. Едва ли компанията й е пречка, за когото и да било. Тя не познава отрицателните си черти(е, може би морализаторстването и честото критикуване, но според нейните си разбирания това е просто резултат от значителното си и напълно обосновано превъзходство над повечето хора или други същества), но със слабостите си, определено. И по-скоро най-ярката такава - свръхчувствителността. Лесно бива ранявана психически и има склонност да пролива сълзи всеки Божи ден, било то и за най-малките неща. Най-често плаче от гняв, вместо да се хвърли напред с юмруци или плесници, както биха направили нормалните, разгневени хора.
Общо взето, Ла Вал е интересен "човек" с бързо менящи се настроения и състояния, момиче на страстите. Самата непредсказуемост, но в блага обвивка.

История:
Нощта бе надвиснала над Лондон като тъмен плащ бродиран с безброй искрящи диаманти, разпръскващи светлината неравномерно по достижимите и недостижимите за нея улици. Хората отдавна спяха в леглата си и навън можеха да се видят само единици самотни ездачи попрекалили със спиртните напитки и дългите часове в бардаците. Непристойно за истинските джентълмени, но неизбежно при наличието на толкова много греховни изкушения и пороци. Ала тази вечер неадекватните пияници не бяха единственото странно зрелище в града. Из въздуха се носеха тихи вихрушки шепоти, а ужасът съпътстващ ги бе недоловим за нормалните човешки уши. Кой обаче бе казал, че мистериозният господин наметнал черно наметало е техен притежател? Неговият слух и свръхчувствителност го водеха все по-близо към източника, който безпокоеше спокойствието му в този късен час. Стъпките му отекваха по студения, прашен паваж, докато той плавно се движеше забулен в непрогледна мъгла.

***
Тази вечер в къщата на семейство Ла Вал бяха запалени всички възможни свещи, които пазеха за тъмнината и от далеч сградата представляваше една ярка, блестяща звезда насред потъналите в мрак съседски къщи в улицата. А от въпросната "грейнала" къща се чуваха разгорещени слова, дълги дебати и приглушен шепот. Очевидно всичките й обитатели бяха будни на крака. Това можеше да означава само едно - нещо се бе случило и въпросът бе точно какво. Всичките четири прислужнички тичаха напред-назад жалвайки се и молейки се звучно. Тяхното притеснение бе предизвикано от събитията разиграващи се в заключената спалня на г-жа и г-н Ла Вал. А от там се долавяха само откъсчлени остри закани и собственото й леко говорене изпълнено с изкусно прикрит мощен гняв. До прозореца бе изправен г-н Ла Вал, а на лицето му бе изписана чиста и неподправена ярост. Стойката му бе напрегната, а дишането трудно и учестено. Очите му представляваха две блеснали цепки, от чиито дълбини струеше единствено негодувание и раздразнение. Енергията му бе същинска емоционална буря и се въртеше в стаята със скоростта на бурен вятър, канализиран в посока на увитото в одеалце малко бебе в ръцете на госпожата. То не спираше да плаче и да се мята, а майка му се чувстваше неспособна да го успокои и укроти. Положението бе твърде сериозно и сложно, за да съществува каквото и да било спокойствие.
- За последен път ти казвам, Мария! - повиши тон мъжът - Остави я на произвола на съдбата! Природата няма да позволи на това дете да израстне и живее като нормален човек. Ти добре знаеш, че оцеляването й ще бъде игра на живот и смърт - непоносима мъка. Няма смисъл да преживяваме същото страдание отново! Вече изгубихме първородният си син и няма да позволя да станем свидетели на загубата и на дъщеря ни!
- С какво право споменаваш Уилям!? Твоята липса на загриженост и внимание бяха причина за смъртта му! Ако само бе показал любовта си по правилния начин всичко щеше да е различно за мен, за теб и дори за нея! И нима нямаме право на втори шанс да отгледаме рожба? Ще допуснем суровата действителност да ни отнеме всичко за втори път? Заслужава ли Ана това? Кажи ми заслужава ли!
Последните думи заседнаха в гърлото на Мария, заглушени от отчаяното ридание на една майка усещаща как постепенно губи собствената си дъщеря и позволява съдбата да я повлече по течението и да я погуби завинаги. Тя притисна малката Ана в обятията си и с трепереща ръка погали потната и косица, опитвайки за сетен път да накара момиченцето да замлъкне и да прекрати стенанията и плача си. Ала малката Ла Вал нямаше сили да спре, при положение, че всичкият стрес на родителите се изсипваше върху нея и не й позволяваше да диша нормално.
- С какво заслужих това обидно отношение? Наистина ли обвиняваш мен за краткия живот на Уил? Момчето не можа да се справи, Мари - добави Робърт със значително по-мек и нежен глас. После бавно се доближи до съпругата си и се наведе, за да вижда лицето й по-добре - Малко имат силата да преборят проклятието на същността си. Той не бе човек, аз не съм човек и тя също. Няма да рискувам да отдам живота си на дете, което във всеки един момент е способно да направи грешка, малка проява на слабост, и да си отиде завинаги. Сигурен съм, че ти също не искаш това да се случи пред очите ти. Няма как да я възпитаме по нашите разбирания и да очакваме да ни слуша безрезервно. Не ще го направи, а сетне не бихме понесли болката. Моля те, послушай ме и вземи правилното решение докато не е станало прекалено късно, за да разсъждаваш трезво.
Г-жа Ла Вал вдигна поглед и застина, връщайки се назад в спомените си. Пред очите й изникна изображението на деветгодишния Уилям, лежащ в леглото си бездиханен и без никакъв знак на живот течащ във вените. Сърцето й бе пропуснало няколко удара, докато се хвърляше към него с писъци на ужас и протегнати ръце, сякаш, за да извадят сина й от състоянието, в което се намираше. Ала не успяха. Неправилният сън, кошмарът й го бе отнел. Нейният собствен кошмар.
Мария избърса очите си и с безгранична мъка изписана на лице прошепна:
- Добре.
"Няма да убия и второто си дете по същия начин" - пророни тя мислено.

***
Странникът най-сетне стигна източникът на дразнещия и изпълнен с тъга шум, който натрапваше присъствието си из лондонските улици, правейки ги ужасно място за разходка. Ярката къща наистина му се струваше странно зрелище по късни доби. В сравнение с потъналите в тишина околни, тази тук бе като среднощно сборище на секта потенциални вещици. Той поклати неодобрително глава и се скри в сенките под балкона на стаята, в която определено се разиграваше силно емоционална сцена между съпруг и съпруга. След като разбра това, непознатият мъж с разочарование и чуждоезични псувни върху уста се обърна в друга посока и понечи да си върви, докато не долови интригуващите думи : "Той не бе човек, аз не съм човек и тя също."Това го накара да се върне обратно и безшумно да се покатери, за да надникне в малкия, личен ад на разстроените. Гледката не го впечатли особено. Средно висок мъж около четиридесетте със странна коса, притежаваща блед оттенък на смарагд. Въпросният човек бе надвиснал над седналата на стол жена, която отчаяно притискаше ридаещо бебе, чието лице облеченият в черно не можеше да види от този ъгъл. Сетне разгорещеният диалог не бе особено дълъг, но на него му бяха вече ясни основните детайли и причини. Това бяха семейство "сънни бродници"(с изключение на госпожата), които имаха сериозен проблем да дискутират. Ала съгласието на г-жа Ла Вал незнайно защо породи у непознатия силен гняв и известно количество мъка и съжаление към момиченцето с мрачна съдба. То нямаше глас в този жесток план, който родителите му вече бяха начертали. Състраданието погълнало мъжа бе достатъчно, че да изчака родителите да оставят детето в малката люлееща се кошарка в дъното на стаята и да излязат. Тогава той с лекота се озова на терасата и бързо отключи тясната врата с помощта на само една огъваема телена пръчица и няколко ловки завъртания. Странникът "нахлу" вътре без да се притеснява, че ще бъде хванат на "местопрестъплението". Той се приближи до легълцето на бебето и се надвеси над него, за да го огледа по-добре. Косата на момиченцето притежаваше същите бледи смарагдови оттенъци, напомнящи цветовете на гора по здрачаване, както и на баща си. Кожата му, както се очаква, бе мека и гладка като на бебенце, а бузките подпухнали и зачервени от сълзите, които мъничето не спираше да пролива до преди малко. Сега просто наблюдаваше непознатия с любопитство и следеше всяко негово движение. Като кукла с два пумпала на лицето наместо очи. Непознатият се подсмихна и повдигна телцето на любопитното същество, което му се стори твърде малко и дълго не знаеше как да го задържи, така че да не се хлъзне сякаш между пръстите му.
- Добре малка Ани, ще те измъкнем от тук и ще видиш, че си достатъчно разсъдлива и способна, че да не се самоубиеш по невнимание.
Той обгърна втренченото бебче, с размерите на недоразвито гномче, с черното си наметало и по най-бързия начин се спусна обратно по стената без дори да носи въже със себе си. Сетне изчезна в нощта.

***
Денят бе слънчев и ясен. Рядко чудо в Санкт Петербург по това време на годината. Подухваше лек ветрец, а той от своя страна разпиляваше листата изпадали от почти празните вече корони на дърветата. На Игор му се струваше, че те не искаха да губят своята златна краска и да се оставят под произвола на есенните прищявки. Ала едва ли сезонът се интересуваше от техните негодувания и копнежи. Неговата работа бе да стопява, а после отнема живота и то само с един замах. "Зимата идва" - не спираха да предупреждават отлитащите на юг птици. "А какво ще донесе тя със себе си?" - задаваше си въпрос той.
Мислите му бяха прекъснати от тихите и почти недоловими стъпки на Ана, която от вчера вече можеше да се гордее със седемнадесет години живот. Ако само знаеше колко незначителни бяха те и как млад и неопитен правеха човека...Игор се обърна към девойката и й се усмихна подавайки й ръка, за да изкачи и последните стълби и да застане до него на балкона.Тя на свой ред не можеше да свали очи от лицето му - спиращото дъха лице. Обсидиановите му очи, абаносовата коса, призрачно бялата кожа...Той приличаше на най-красивия паднал ангел, който Ана някога бе виждала. Всъщност, тя никога не бе виждала паднал ангел, но ако видеше, той със сигурност щеше да бледнее пред Игор и усмивката му, която караше краката й да омекват, а тялото да копнее... "Колко непристойно за една млада дама!" - смъмри се девойката на ум и възпитано изпъна снага отскубвайки дланта си от неговата. Подобни слабости и глупави желания никак не й бяха в полза в момента. Трябваше да мисли само за тренировките и нищо друго. Никакви отклонения на сърцето!
- Ана, време е...
- Разкажи ми повече за същността ни, Игор. Никога не си ми обяснявал подробно какво съм и защо съм родена изрод - помоли плахо момичето опитвайки се да игнорира звука от гласа на мъжа, който й действаше като опиум.
- Допусна две огромни грешки в начина, по който ме помоли, млада госпожице - каза Игор и я погледна крайно укорително.
- Искрено съжалявам, сър. Трябваше да се обърна към вас на "Вие" и може би сте ми разказвал, но аз не съм обърнала внимание на думите ви.
Чернокосият изпусна дълга въздишка, в която ясно си пролича нотката на отчаяние.
- Моя малка Ана, отново се оплете в своите собствени изкривени разбирания. Първо, смешно е да ми говориш на "Вие" след толкова много години и второ - права беше, не съм ти разказвал подробности. Защо изобщо се усъмни в спомените си?
- Тогава, кои са грешките, които така и не забелязах?
- Очевидните, мила моя. Ти не си "какво" и никога не си се раждала изрод. Ако беше, едва ли сега щяхме да провеждаме този разговор.
- А аз никога не съм разбирала тези твои виждания...
- Не са моите, а тези на Майката Природа. Засрами се за обидата, която й нанесе! Тя не би дала живот на това, което мислиш, че си. Тя даде живот на най-нежното, красиво и надарено момиче на света. Имам предвид, надарено откъм способности...
Ана не обърна внимание на смущението на Игор в края на изречението, а вместо това се вглъби в думите му. Обичаше когато й казваше колко е хубава, Караше я да се чувства значима и желана, а също и да зачервява бузи като домат.
- На ум й се извиних. Сега ще ми дообясниш ли за моята неуродлива същност?
- На вашите услуги, мадам! Сега обаче ще изисквам пълното ви внимание и да ме удостоите с честта да гледам в прекрасните ви очи, докато говоря.
На свой ред момичето се изкикоти досущ като всички ухажвани девойки през деветнадесети век. Е, та нали бе деветнадесети век, това действие бе нормална реакция.
- С удоволствие, сър - добави тя и пое предложената й ръка, а после двамата заедно се настаниха на малката пейка в другия край на балкона. След това Игор се обърна към Ана и постави начало на кратката лекция:
- Ти добре знаеш, че ние с теб сме сънни бродници, но не ти е известно какво точно означава това, въпреки че се научи как да използваш дарбата си. Ние на практика сме нормални човешки същества. Дишаме като тях, храним се като тях и, общо взето, живеем като тях. Но имаме способността да влизаме в сънищата им и да ги контролираме. Да ги изменяме по наше желание и каприз, до известна степен. Запозната си с това как се прави. За да поемеш контрол над даден чужд сън не ти е необходимо само да влезеш в него. Трябва да откриеш неговия замисъл, главната идея, от какво е породен. Това може да бъде емоция, спомен, вид страх от детството дори. И когато намериш ключа получаваш силата да манипулираш околната среда, времето, мястото, участващите. Разбира се, тази дарба крие своите недостатъци и опасности. Ние никога не спим. Поне не сънуваме. Правим го само чрез чуждите сънища. Ала те не винаги са така гостоприемни към нас. Често се случва да са кошмари и, ако не успееш да вземеш надмощие над тях на време можеш да загинеш в действителност. Друга ужасна опция е сънуващият да бъде достатъчно силен, че...Представи си, че усети нашето присъствие. Разбира се, в реалния свят няма как да знае, че някой е нахлул в собствения му сън, но в съня ние сме натрапниците. Например, може да симулира револвер и да ни убие също толкова ефикасно както и с армия въображаеми демони. Случва се рядко някой да се противопостави, но е опасно, ако не си открила ключа вече, това да се случи. Ала това, което може да ти изиграе подла шега е собствената ти неопитност. Ако не си тренирал достатъчно може да не успееш да излезеш от съня, независимо от това дали сънуващия ще се събуди. А, ако той го направи и ти все още си затворен в измислицата, смъртта настъпва мигновено.
Ана извърна поглед настрани и се загледа към градския, октомврийски пейзаж, който представляваше тази петербургска улица по това време на годината. Смъртта се случваше непосредствено пред очите й. Животът бавно се просмукваше в нищото и оставяше място на празнотата и безнадеждността. И все пак бе красиво, колкото и страх да всяваше у душата й.
- Вярно ли е, че брат ми е умрял заради собствената си неопитност? - попита момичето плахо.
- От части. Брат ти е бил в съня на майка ти, когато това се е случило. По-скоро в кошмара й. Не знам какъв е бил, но той е умрял вътре без да им възможността да открие ключа на време.
- Значи казваш, че майка ми е убила собствения си син?
- Метафорично погледнато, Ани. Не всички хора сънуват кошмари с някаква цел. Развитието им не зависи винаги от тях. Всичко е подсъзнателно и неволно. Майка ти няма вина за това, което се е случило.
След последните си думи Игор протегна несигурно ръка и докосна бузата на Ана съвсем леко и нежно. Това малко движение му изпрати цял ураган чувства и запали всички заспали огньове в сърцето му. Когато осъзна колко противопоказно и неправилно е това побърза да отдръпне ръката си. Докосването не бе нищо и никаква работа. Означаваше явен показ на чувства и не биваше да се прави, освен ако не искаш да ги разкриеш. А той не искаше, защото това означаваше, че никога няма да си позволи да я пусне, въпреки че трябваше.
- А мъртвите? Защо ги виждам? Често не мога да ги различа от нормален човек, но понякога се случва така, че разбирам какво е всъщност.
- Ах, да духовете...Това също е част от природата ни, но не бих го нарекъл дарба. Просто вид бонус, макар и да е крайно дразнещ и обезпокояващ.
- Ти каза, че баща ми окончателно се бил отказал от това, което е. Вярно ли е?
- Бащата ти отдавна е спрял да влиза в чуждите сънища по своя воля, макар и да е принуден, докато спи. Той отрича собствената си същност, за да избегне нейните опасности, до колкото е възможно. Това е постъпка на недостоен страхливец, Ана. Винаги трябва да приемаш това, което си независимо рисковете. Те могат да се избегнат някак...
- Когато дойдох на балкона бе започнал да ми казваш нещо, Игор. Време е за какво?
Лицето му в миг се превърна в празна и неразчетима маска. Сякаш присъствието му бе далечно и недостижимо. Той се изправи от раз и подаде ръка на Ана без да отделя поглед от очите й. На нея не й бе приятно, въпреки това. Погледът му бе режещ и плашещ." Прилича на изражението на джентълмените изправящи се на дуел" - помисли си Ана и пое ръката му с нежелание.
- Ела в стаята ми. Не желая никой да ни чуе - добави Игор с леден глас и поведе момичето навътре в къщата.

***
Тази вечер се струваше необичайно тъмна за Ана. Дори звездите не се виждаха. Единствено блед проблясък от Луната, който не бе достатъчен, за да освети цялото небе. Уличните лампи немощно се опитваха да разпръснат мрака, но бяха безсилни срещу неговата плътност. Той притискаше диханията, копнежите и вярата на хората. Оставяше сърцата им голи и самотни, там където осъществеше контакт с тях. А дърветата, дърветата вече бяха загубили всичките си листа и поклащаха клоните си в меланхоличен такт. "Зимата идва" - помисли си за пореден път Ана, когато се отпусна в леглото си и затвори очи в очакване на чуждия сън. Но не кой да е на собствения й любим. Той не бе човек и не можеше да сънува самостоятелно, но чрез магията на магьосница това щеше да се осъществи. Сега Ана не знаеше къде се намира, къде затваря очи. Планът му бе ясен: Той ще спи до тогава, докато е нужно. С години, с векове, ако трябва. А тя ще е в съня му през цялото това време. Без да остаряват, без да изнемогват. Заедно в измислицата, до тогава, докато Ана не стане готова да се събуди и да продължи живота си. И всичко, за да остане жива. Игор дълго й обясняваше, че ако не направиха това, имаше вероятност тя да си отиде също като брат си. А това бе един наистина трагичен край.
Девойката въздъхна и усети как постепенно се предава на умората. Тя старателно насочи съзнанието си към това на Игор, веднага щом се откъсна от реалността. Не й трябваше ключ, въпреки че вече го бе открила. Тя бе ключа на съня му. Неговият смисъл и причина. Ана се усмихна и бавно пристъпи в това познато измерение на чуждото въображение. Намираше се в стая. След кратък обзор разбра, че това е спалнята на мъжа, който обичаше. А той самият стоеше до прозореца облян от нежната лунна светлина. Силуетът му приличаше на сянка, но ясно си личаха перфектните му очертания, дори и на оскъдното осветление. Игор бавно се приближи до девойката и тя зебеляза, че му липсва риза, която да прикрива изваяната мускулатура на тялото и гладката, бледа кожа, която сякаш я молеше да я докосне, да провери дали наистина е толкова гладка и приятна на допир, колкото бе за очите. Ана бе пропуснала и друг важен детайл. Тя носеше дълга ефирна рокля, която се спускаше по чувствените й форми грациозно и почти неосезаемо - като перце върху плътта. Нормално, при положение, че дрехата бе напълно прозрачна и само блясъка на Луната показваше нейното съществуване. Ала бузите на момичето не се зачервиха и не се разтрепери както преди. На свой ред тя се приближи до Игор и се спря само на сантиметър от високата му фигура. Ясно усещаше топлината му, която я обгръщаше плътно и докосваше по начин, който бе по-интимен от всичко, което бе изпитвала досега. Мъжът повдигна брадичката й двамата впиха погледи един в друг без да проронват и дума. Безгласните им нашепвания тихо се преплитаха и усукваха в красив танц на страстта и желанието. Телата им тръпнеха в захлас и постепенно се предадоха на копнежа, притискайки се жадно и сякаш като за последно. Оскъдното им облекло скоро бе минало, а въздържанието погубено в забрава. Тихи стонове съпътстваха бурното танго върху искрящо белите постели. Лунните лъчи нежно си играеха върху плътта им и описваха красивите си фигури върху техните. Няколко капки чиста, алена кръв се посипаха върху леглото и сетне пожарът избухна по-пламенен, по-унищожителен. Мелодично стенание отекна в нощта и отприщи със себе си всичко таено досега.

***
Отворих очи и бавно се изправих внимателно оглеждайки заобикалящия ме фон. Той бе твърде непознат, твърде чужд. Не приличаше на стаята ми, нито тази на Игор. Мебелите и предметите бяха странни и не притежаваха никаква изящност или красота. Самата аз бях облечена в странни къси панталони и тънко, розово горнище без ръкави. Доста безвкусна дреха дори и служеща само за пижама. Станах от ненормално тясното, единично легло и се изстрелях като куршум на балкона. Гледката ме стъписа. Това не бе Санкт Петербург и движещите се машини по улиците не приличаха на нищо, което познавах. Стреснах се и се върнах в стаята. Трябваше да намеря календар, да разбера коя дата е. В едно от чекмеджетата на голото и отблъскващо бюро намерих миниатюрно картонче, на което бяха изписани месеците и дните. Явно това представляваше календар. Разгледах го внимателно, а сетне го изпуснах, изпускайки и дъха си. Две хиляди и единадесета година! Според изчисленията ми съм спала цели сто четиридесет и три години. Бях пропуснала двадесети век и вече се намирах в двадесет и първи. От устата ми излезе писък и погледнах голямото стенно огледало срещу мен. Вгледах се в собственото си изображение с недоумение. Беше същото - същото седемнадесет годишно момиче. Дългият транс не бе позволил на тялото ми да остарее. Бях замръзнала във времето за близо столетие и половина, а сега не се намирах там където трябва да бъда. Нямаше го и Игор. Моят Игор. Би трябвало да се е събудил, да бъде дом мен, както обеща. Ала не беше и сърцето ми се сви. Паднах на колене и позволих на сълзите и мъката да се излеят и да ме разбият на хиляди парченца. Сама в бъдещето, или по-скоро настоящето. Не знаех къде е любимият ми, дали е добре, дали ме търси. Годините в сънищата му бяха най-прекрасните моменти от живота ми, макар и нереални. Отлетяха като един единствен миг. Загубих ги, заедно с него. Нищо не можеше да потуши болката ми. Нищо не бе същото и никога нямаше да бъде. Заплетох се в омагьосания кръг на съдбата. Спасението бе само блян. Сън в съня и аз в забравата.

Admin Брой мнения : 140

Одобрена, добре дошла! ((: