Архив Централния площад 1

Алекс пристигна на острова и още преди да си е намерил квартира или нещо подобно тръгна да обикаля. Харесваше му, че самото място излъчва магия и сякаш се чувстваше презареден. Обиколи набързо почти целия остров, но така и не си избра къде да живее за сега, реши че ако не си избере, някое местенце, то ще си наеме стая в хотел за няколко дни после ще му мисли. Докато разсъждаваше над изконечния магичен въпрос, дали света би бил толкова инетересне без магия, се оказа на някакъв площат с фонатани извиращи направо от плочника, като гейзери. Хората или по точно казано съществата тук изглеждаха сякаш погълнати от това да се радват на водата, толкова чиста радост не бе виждал от много, много отдавна, това накара на лицето му да се появи голяма усмивка. Харесваха му хора, които просто се радват на живота без тъмните украски на лицата им. Приближи се малко повече до изкуствените гейзери и се настани на една пейка. В ума му веднага възникна въпроса, дали ще има някой, който да заговори странния непознат седящ отсрани и радващ се на щастието на другите. Е, нямаше какво толкова да му мисли, щеше да постой, да се наслади на гледката и да разбере, дали някой би го сметнал за достатъчно интересен, че да се запознае с него.

Беше крайно отвратена и уплашена от онази къща, затова набързо бе променила адреса на доставката на багажа си, всъщност беше отменила доставката и бе отишла да го вземе собственоръчно, за да може после спокойно да потърси хотел или пансион, където временно да пребивава, докато не намери постоянно жилище. По- късно, обаче осъзна, че щеше да й е много по- лесно, ако бе изчакала с взимането на багажа. Беше много по- трудно да влачи куфарите по павираните улици и да търси място, където да отседне, отколкото, ако беше изчакала първо да намери въпросното място и после да си влачи целия багаж, а той хич не беше малко.
Единият огромен куфар, тежащ сигурно колкото нея и двете чанти, едната от които беше дамската- торбеста и пълна с нещата, които не бе успяла да напъха в сака. Влачеше огромния куфар, голям колкото нея, тромаво и нескопосано и въпреки колелцата, които имаше, отново не й бе лесно с него... не искаше да си представя какво ще бъде, ако й се налагаше да го носи, а не да го дърпа. Беше изключително смешна гледка с дамската чанта на рамо и сака в другата ръка. От време на време залиташе, когато не успееше да придърпа куфара още, но успяваше да запази равновесие, тътрейки се по площада. Слънцето грееше изключително безмилостно, а на нея й трябваше място, където да седне преди да припадне заради жегата.
Оставаха й още две крачки и щеше да стигне до една пейка. На нея вече имаше седнал, но предполагаше, че няма да му пречи... все пак, Катето можеше да бъде много тихичка, стига да поиска. Седна някак троснато на пейката и остави багажа си на земята без да й пука за него. Въздъхна и се загледа в разпръскващата се вода. Извърна поглед към седящия до нея, а погледа й се разходи по лицето и тялото му сякаш беше напълно нормално да оглеждаш непознат, но в интерес на истината... Екатерина нямаше никакви задни мисли, просто имаше нужда да визуализира съществото и да си създаде първо мнение за него, а в случая то беше, че мъжът до нея изглеждаше голям, спрямо нейните размери. Отвори устата си, за да каже нещо, но някак си не се сети в първия момент. Трябваха й тридесет секунди и кратко замисляне преди да изръси съвсем безгрижно:
- Някога случвало ли Ви се е да имате чувството, че жегата иска да Ви убие?

Алекс я бе видял от далече, как се влачи с целия си багаж и дори му стана леко смешно, на моменти му се искаше да изрече някое заклинание и да пренесе багажа й с магия, но се убеждаваше, че не трябва да се меси в живота на напълно непознати. Когато малката червенокоска се настани на неговата пейка, той упорито се загледа в децата подскачащи по изкуствените гейзери. С крайчицата на окото си видя, как малката го огледа обстойно и се усмихна на ум, когато преглътна няколко пъти, преди да проговори. Обърна се бавно към нея и на свой ред я огледа, не че не бе го направил докато вървеше към него, но сега му се стори още по мъничка свита там на края на каменната пейка.
- Можеш да седнеш като хората, обещавам да не те ухапя - ухили се приятелски и й смигна, за да предаде по-голяма достоверност на думите си.
Когато момичето не помръдна от мястото си и упорито го гледаше, той се сети, че е адски невъзпитано от негова страна да не отговори на въпроса й, а да й прави забележка как е седнала.
- Всъщност тайната с жегата е да си повтаряш колко е хладно, дори студено - изплези се по детински, това момиче бе като онези бебета в колички, който само като ги видиш и ти се приисква да правиш странни физиономии, само и само да докараш на личицето им някоя без зъба, но заразителна усмивка.
- Искаш ли да се поразхладим малко, хайде събуй се - недочакал отговор, той я дръпна за ръката и я повлече към фонтаните сложи я точно върху един гейзер, който избухна след секунди и вдигна цялата й рокля нагоре със силната си струя ... Алекс я държеше здраво, защото имаше чувството, че е толкова малака, че ако я пусне водата ще я вдигне във въздуха, след минута гейзера утихна ...
- Е, сега вече изгонихме жегата, нали!? - ухили се той и тръсна главата си, от черната му коса се разсипаха безброй лъскави, малки капчици ...

Екатерина едва бе посегнала към изящните си сандали, които наподобяваха малко или много на обувчиците на Пепеляшка, въобще всичко, което носеше червенокосата я караше да изглежда почти като кукла... липсваше й единствено силно накъдрената на големи букли коса и розовите бузки. Нейното лице бе лишено от всякаква руменина, кожата й имаше цвят на мляко... почти прозрачно бяла, което й придаваше леко мъртвешки вид, но и странно очарование. Имаше големи, изразително кафяви очи, в които човек можеше да потъне, стига да можеше да ги погледне от правилния ъгъл и да успее да не предизвиква ярост в малката пораснала. Роклята бе с френска талия, стоеше някак прекалено естествено върху малкото й телце и създаваше илюзията, че танцува, докато Катето се движеше.
Червенокосата изписка, когато полите на роклята й се вдигнаха във въздуха, разкривайки розовите й гащички пред половината площад. Ръцете й моментално се опитаха да я накарат да прилепне до краката й, но въпреки това плата не я послуша и остана вдигнат под действието на силната струя на водата, което накара кръвта да нахлуе по лицето на Екатерина, напоявайки бузите й с червено. Тя сведе глава и погледна скришно към мъжа.
Почувства се някак по- леко, когато водата намаля, а бялата й, ефирна рокля, но това чувство веднага отмина, когато осъзна, че тя се залепя по тялото й и несъмнено започна да прозира. Изчерви се дори по- силно, но по никакъв начин, не опита да се дръпне от фонтана и от огромния непознат.
- Ние изгонихме жегата... ама сега всички ще ми видят гащичките.- прошепна тихо Екатерина, приближила се към него, за да не я чуе друг, сякаш това бе фирмена тайна, която никой друг не трябваше да знае.
Пръстите й хванаха плата, за да не се залепя за бельото й и да продължава да издава цвета му.

До мозъка на Алекс някак си достигнаха думите на момичето в ръцете му, докато той се наслаждаваше на руменината избила по бузите й, имаше усещането, че тя е изключително мъничка и срамежлива. Огледа мократа й рокля и определено, мъника бе права, определено бялата рокля прозираше, като я намокриш. Вдигна момичето във въздуха и я сложи да стъпи на пейката, на която до скоро седяха, така не трябваше да гледа нагоре, за да види очите му. Хвана тениска си, която не бе от най-сухите на света, но поне бе тъмна и не прозираше, изхлузи я през глава, изцеди я, изтръска и я навлече на главата и ръцете на червенокоска. Тениската бе само десетина сантиметра по-къса от роклята й, така че вече нямаше опасност някой не много доброжелателен мъж да се наслаждава на бельото или други части от тялото й, които по принцип би трябвало да са скрити от чужди погледи.
- Така вече е добре, нали - прошепна тихо Алекс, също толкова тайнствено, като нея - сега хората ще гледат мен, че съм гол, а не твоето беля - разсмя се тихичко той, за да не я плаши повече, се отдръпна, подавайки й ръка, за да слезе от пейката и да седнат, да изсъхнат под жаркото слънце. Докато чакаше малаката да се опомни и да слезе от там продължи да говори с боботещия си шепот.
- Аз съм Александър Владимир, приятно ми ... - замълча за малко но не се стърпя и добави - изглеждаш сякаш си се загубила - усмихна се пак мило той.

Екатерина бе трогната от милия му жест, който му костваше тениската. Какво по- мило имаше от това да дариш тениската, с която си в момента, за да прикриеш бельото на напълно непозната, скривайки го от хорските погледи, преди някой да се е загледал маниашки? Беше не просто трогната, а очарована, че тъмнокосия Голямчо бе постъпил толкова мило спрямо нея. Бе се чувствала така щастлива прекалено малко пъти през седемте си години, за да й омръзне реещото се, феерично чувство, което я заля веднага щом тениската се оказа върху нея.
Скочи от пейката, приземявайки се толкова леко на земята с нежните си сандалки, на нисък ток, че човек би си помислил, че червенокоската стъпва по въздуха. Изглеждаше доста по- уравновесена и разбираща се с гравитацията, отколкото докато влачеше тежкия си багаж. Върха на обувката й едва докосна земята, преди да седне на пейката. Опря ръце на пейката и се надигна, за да се намести хубаво. Обърна се на една страна към Александър, качвайки крак върху пейката, сви го към себе си и облегна брадичка на него. Протегна ръка към него, за да поеме неговата. Беше радостна, че най- накрая се е запознала с някой напълно нормален на този остров... поне нормален по първо впечатление и се надяваше да не се появят от онези намерения, които имаха големите същества в предишния й дом към нея.
-Екатерина Джеймс Персивал.- представи се червенокоската и след това се смръщи.- Не съм се загубила, избягах от първоначалното място, на което живеех. Беше толкова ужасно пошло там!

- Еха, колко много имена за такова мъничко същество - разкикоти се Алекс, сядайки на пейката, реши че ще му е по-лесно да я гледа в очите ако се обърне и прехвърли единия си крак през пейката, за да са лице в лице с дребничкото момиче. "Екатерина Джеймс Персивал" повтори си на ум той, за да не забрави ...
- Катенце, става ли? Не че нещо но това е доста дълго и завъртяно име, за да го ползвам всеки път, като реша да те викна - ухили се, показвайки две редички искрящо бели зъби - значи си избягала и някой се е държал пошло с теб? - искрено се учуди той, просто за него тя изглеждаше като дете не би си представяше, колко развратен трябва да си, за да я свържеш с нещо пошло. Наведе се към нея и отново използва ниския си леко боботещ шепот:
- Искаш ли да ти кажа една тайна и аз нямам къде да живея, ако имаш желание може да търсим заедно, чух че има общежитие и смятах да ида там, но после срещнах един човек, който каза, че е разрешено да живееш в гората и много се замислих дали да не си направя къщичка на дърво, винаги съм мечтал да живея на къщичка на дърво още от както бях малко дете - всичко това го каза с такава тайнственост, че сякаш разказваше за сътворението на света и никой друг освен тях двамата не трябваше да е посветен в тази тайна. Накрая Алекс млъкна и се загледа в топлите й кафяви очи, очаквайки някаква реакция от нейна страна.

Екатерина подскочи така сякаш беше уплашена от нещо, но в интерес на истината просто беше възхитена от хрумването на Александър, когото познаваше едва от двайсет минутки, а вече беше развила чувство на доверие към него и продължаваше да го развива със скоростта на светлината. Плесна радостно с ръце и едва не изпищя. Закима въодушевено с глава, което накара червените й коси да се разпилеят от разхлабената плитка, в която бяха сплетени до преди секунди. Постави длани върху опакото на неговите, плесвайки ги лекичко, но беше сигурна, че не го е заболяло, което беше обикновен жест на съгласие и очарование от идеята му от нейна страна.
- И сами ще си я построим?- започна да задава въпроси Катето.- И ще си я направим достатъчно голяма? Ще си варим самички чай и ще си готвим това, което сме уловили в гората? Ще си имаме пещ, в която ще печем... нещо? Точно като на баба Яга?! Може дори да я направим захарна и когато през нощта ни се дояде сладко, само да се пресягаме към стената и да си взимаме за папкане? А от чешмата ще тече мляко с какао? Това е най- прелестната идея на света, която някога съм чувала, а още по- прекрасно е, че го получавам от напълно нов приятел!
Изправи се на крака върху пейката. Завъртя се на пръсти с разперени ръце, щастлива и приела предложението на Александър, макар да се съмняваше, че той ще е съгласен къщурката им да бъде захарна... особено в тези жеги много лесно щеше да се разтопи, но пък щеше да е толкова сладък живота и никога нямаше да им пада кръвното, защото щяха да успеят да си взимат сладко моментално щом усетят, че им става лошо.

Александър примигна няколко пъти докато асимилира съвсем какво му говореше Катето, ухили се доволно когато тя заподскача като фея по пейката и някак си се почувства доволен, че я е накарал да се смее. Дръпна я за едната ръка, за да седне отново и я придърпа към себе, както тя си стоеше на колене срещу него.
- Виж мъник, ако имаме захарна къща, едва ли ще оцелее за повече от денонощие, всички ще искат да си похапват от нея, но можем да си я построим сами и да си направим каквито искаме неща и стаи и пещ, щом искаш, а за захарта ти обещавам да ти омагьосам купа със сладкиши, която никога да не се изпразва и да има всякакви видове сладки в нея, каквито си пожелаеш - смигна й весело - и извинявай за въпроса, но на колко годинки си мъник, идеите не изглеждат да са на човек по-голям от възраст за детската градина - не искаше да я обиди, но самата й визия го караше да се държи детински, всъщност това за къщата му бе хрумнало съвсем спонтанно, като я видя, а когато тя заговори, Алекс се убеди, че съвсем не е на възрастта на която изглежда. Бе се сблъсквал с какви ли не същества, но деветдесет процента от тях бяха всъщност по-стари от колкото изглеждаха, май за първи път срещаше дете заключено в тяло на възрастен. Някак си Катето предизвикваше в него всички покровителствени реакции, искаше му да я защитава и прави щастлива изглеждаше, толкова тъжно преди да се заговорят, а сега кипеше от енергия и бе така весела ...

-О, но аз рядко ям храна!- откровено каза Екатерина, докато се кротваше за мъничко, но тялото й сякаш не я слушаше и искаше да продължи да скача и да се върти на пръсти върху пейката, но се сдържа и остана седнала срещу Александър Владимир, чието име бе запомнила на секундата, в която го бе чула поради простата причина, че беше единственото същество, което не се държеше с нея като с голяма, а общуваше с Катето точно спрямо възрастта й, а най- вече й беше симпатичен, защото не се стремеше да посегне на невинността й по какъвто и да е начин.
Не беше като предишните й съквартиранти, които непременно искаха това, но уви, Екатерина не се поддаде и успя да си тръгне навреме, преди да загази. Смяташе, че няма същество на света, което да реши да прави с нея каквото пожелае и нямаше да даде на тумба незадоволени съквартиранти да се доберат до нея така непозволено и определено без разрешение, а Катето държеше всички около нея да имат разрешение за нещо, особено ако беше в някое от своите садистични настроения, които рядко я завладяваха последно време. Беше наистина по- кротичка от обикновеното и много по- щастлива, след като се бе отървала от роботизираното си семейство, което сама направи такова.
Въпросът на Александър я смути и я накара да сведе главата. Искаше й се да не отговаря на този въпрос, защото сигурно щеше да предизвика доста странна реакция... все пак, малко деца растат със скоростта на светлината като нея и на седем години са достатъчно големи, за да имат дете, сещате се, много хора се стряскаха, когато разберяха това и на Катето й се налагаше да използва мъгията си върху тях.
- На цели седем.- прошепна толкова тихо Катето, че не знаеше дали Алекс го е чул.

- Цели седем? Ама ти си била много голяяяяяяяяяма - провлачи той глас с вдигане на вежди и се ухили - да те уведомя че току що се сдоби с батко, разбира се ако ме искаш - намигна й, за да накара да не се притеснява от него. Не можеше дори да си представи да срещне по-невинно създание от това мъниче пред него. Всичко в нея говореше за детство, едно неизживяно, но още живеещо в нея детство. Червената и коса разпиляна по развълнуваното й лице, усмивката й копнееща одобрение ... изобщо всичко в нея, говореше че тя иска да бъде още дете, не й бе харесало да порасне толкова бързо, то всъщност на никой не би му харесало, като се замислеше Алекс, сега трябваше да са най-безгрижните й години, а тя бе тук сама и трябваше да се бори с живота, както на никое седем годишно не трябва да му се случва.
- Е, мъниче, искаш ли да се разкараме от тук и да идем да си изберем местенце в гората, където да си построим вълшебна къщичка, обещавам да те пазя от всичко, какво ще кажеш - при последните си думи я перна с показалец по малкото носле, дори му се прииска да на щипе бузите й, за да придобият отново онзи румен оттенък от преди двадесет минути, когато се срамуваше, но се сдържа и просто стана от пейката. Заобиколи куфара й и хвана дръжката му, като в същия момент преметна сака й през рамо и подаде свободната си ръка към нея, за да й помогне да стане от пейката.

Екатерина бе очаквала реакцията му някак напрегнато и когато чу думите му изпусна шумно въздуха, който бе държала в белите си дробове, докато го очакваше. По- вероятно й се струваше да я помисли за луда и да я остави на пейката, но явно Алекс, нейният батко не намираше годините й за нещо особено необичайно предвид външния й вид. Това я облекчи някак си, може би щеше да е лесно и когато я видеше да използва способностите си... всъщност, те бяха доста странни, едва ли можеше да се види как тя успяваше да контролира съществата около себе си, нахлувайки в умовете им, но беше сигурна, че Алекс щеше да го усети, когато тя неволно го направеше. Хич не беше лесно от малък да живееш на базата на използването на подобна дарба и после да се сдържаш да не я използваш. Катето полагаше огромни усилия да се сдържа от нея, но не бе успяла да се сдържи на летището, когато пристигаше. Мразеше да й казват, че документите й не изглеждат особено легални и да се опитват да я вкарат в затвора. Тези хора... не разбраха ли, че не могат да се държат така с нея?!! Колко неучтиво бе да се опитваш да изкараш една дама измамница ::или поне Екатерина Персивал:: дори и да беше такава.
Пое ръката на Александър и се изправи от пейката, повличайки дамската си чанта, която изглеждаше също толкова голяма колкото сака, но за щастие беше много по- лека от него и не представляваше трудност за мускулите й, които... всъщност май липсваха, но нямаше значение. Катето не се интересуваше особено много от телосложението си в момента. Повече я интересуваше най- накрая да се останови на този остров, затова тръгна на равно с Александър, стискаща ръката му, сякаш за да не й избяга.
- Ще си изберем най- хубавото дърво, нали? Едно голяяямо, ей такова.- пусна ръката му само, за да покаже колко голямо и отново се вкопчи в него.