Беше минал месец или два откакто избягах и вече моя милост бе стигнала до Кайро. Винаги бях искала да видя пирамидите, а сега нямах никакъв родителски контрол, бях сама, имах пари, въобще си бе перфектния момент да се отбия и разгледам. Стига да знаех къде се намират. Успях да си намеря хотел, в който да спя, а там ми обясниха къде се намират тези забележителности, но тези напътствия биха помогнали на всеки друг ... ама на мен - не. Така де, като се вземеше под предвид колко неориентирано същество бях, дори и карта да ми бяха дали, едва ли щях да се справя, така че просто включих в действие тактиката "шляй се и все ще намериш каквото ти трябва".
Ето как моя милост успя да се изгуби. За пръв път от времето през което липсваха родителите ми - съжалявах, защото сега ако бяха тук всичко щеше да е различно. Първо, нямаше да ми позволят да върша такива глупости, защото да дадеш на шизофреник да се разхожда най - необезпокоявано, той на сто процента щеше да се загуби. Както и стана. Второ, настойниците ми можешеха да се ориентират, за разлика от мен, и нямаше да се забутат в квартал, където вонеше на септични ями или пък канализация, нямам идея. Такам, та тази воня в комплект с миризмите на най - различни подправки и храни, караше носът ми да се притъпи.
Хората обаче бяха още по - стряскащи. Гледаха ме странно, държаха се странно, а после аз съм била луда! Придърпах набързо чантата пред себе си и я стиснах здраво, защото имах чувството, че ще ме оберат. Дори започнах да се оглеждам като гърмян заек и заради всичко това се блъснах в някого.
